– С каква цел?
– Да го принудим да предприеме погрешна стъпка и да се върне в Барселона, за да се разправи с Мартин.
– Нещо, което в крайна сметка постигнахте.
– Да, но се наложи да окажем повече натиск.
– И това беше опитът за покушение през 1956 г.?
– Наред с други неща.
– Кой го извърши?
– Моргадо. Целта не беше да го убие, трябваше само да го стресне и да го убеди, че не е в безопасност дори в собствения си бункер и никога няма да бъде, докато не отиде лично в Барселона, за да накара Давид Мартин да млъкне веднъж завинаги.
– Но никога нямаше да го намери, защото Мартин отдавна не е между живите.
– Именно.
– Какво друго предприехте, за да му окажете натиск?
– Игнасио плати на един от домашните прислужници на Валс да остави в кабинета му една от книгите на баща ми, „Ариадна и Аления принц“, в нощта на маскения бал във Вила Мерседес. В книгата пъхнахме бележка и списъка с номерата на фалшифицираните актове, които бяхме открили до момента. Това беше последната капка. Валс не можа да издържи повече.
– Защо никога не се обърнахте към полицията или към пресата?
– Не ме разсмивайте.
– Бих искал да се върнем към темата за списъка.
– Вече ви казах всичко, което знам. Защо този списък е толкова важен за вас?
– Трябва да разнищим историята до дъно. За да възтържествува справедливостта. За да намерим истинския архитект на целия този кошмар, който ти и мнозина други сте преживели.
– Съдружникът на Валс?
– Да. Затова съм толкова настоятелен.
– Какво искате да знаете?
– Моля те да се напрегнеш и да се опиташ да си спомниш. Списъкът, казваш, съдържаше само номера? Не включваше ли и имената на децата?
– Не. Само номерата.
– Спомняш ли си колко бяха? Приблизително.
– Трябва да са били около четирийсет.
– Как се сдобихте с тези номера? Какво ви наведе на мисълта, че има и други случаи с деца, откраднати от родители, убити по заповед на Валс?
– Наведе ни Моргадо. Когато постъпи на работа при нас, Валентин ни разказа, че е чувал за изчезването на цели семейства. Мнозина от бившите му другари по съдба бяха умрели в затвора, а техните съпруги и деца – безследно изчезнали. Игнасио му поиска списък с имена и нае адвокат Брианс, за да проучи дискретно в регистъра какво е станало с всички тези хора. Най-лесно се оказало да намери смъртните актове. Когато видял, че повечето са издадени в един и същ ден, се усъмнил и проверил актовете за раждане със същата дата.
– Колко находчиво от страна на адвокат Брианс. Не всеки би се сетил да постъпи така...
– Когато установихме тези неща, заподозряхме, че ако Валс е направил онова, което явно бе направил в тези случаи, би могло да има още много такива. В други затвори. В незнайни за нас семейства из цялата страна. Стотици случаи. Може би хиляди.
– Споделихте ли подозренията си с някого?
– Не.
– И не се ли заехте да разнищвате нататък, да търсите други случаи?
– Игнасио имаше такива намерения. Но беше арестуван.
– И какво стана с оригиналния списък?
– Задържа го онзи мъж, Ендая.
– А има ли копия?
Виктория поклати глава.
– Ти или мъжът ти не направихте ли поне едно резервно?
– Вкъщи имаше копия. Ендая ги намери и ги унищожи още там. Даде да се разбере, че така е най-добре. Искаше само да научи къде сме скрили Валс.
– Сигурна ли си?
– Абсолютно. Вече ви го повторих няколко пъти.
– Знам, знам. И все пак по някаква причина не ти вярвам съвсем. Излъга ли ме, Ариадна? Кажи ми истината.
– Аз ви казах истината. Това, което не знам, е дали вие сте ми я казали.
Леандро спря върху нея напълно безизразния си поглед, сякаш току-що бе забелязал присъствието ѝ. Усмихна се леко и се наведе напред.
– Не зная какво имаш предвид, Ариадна.
Тя почувства, че очите ѝ се наливат със сълзи. Думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да се усети.
– Мисля, че много добре знаете. Вие бяхте в колата, нали? В деня, в който дойдоха да арестуват баща ми и да отведат сестра ми и мен. Вие бяхте съдружникът на Валс... Черната ръка.
Леандро я гледаше с тъга.
– Мисля, че ме бъркаш с друг човек, Ариадна.
– Защо? – отрони тя едва чуто.
Той стана и се приближи до нея.
– Ти прояви голяма смелост, Ариадна. Благодаря ти за помощта. Не искам да се тревожиш за нищо. Беше привилегия да те познавам.
Ариадна вдигна очи и видя усмивката му – балсам от покой и състрадание. Искаше да се изгуби в нея и да не се събуди повече. Леандро се наведе и я целуна по челото.
Устните му бяха студени.
Същата нощ, докато вълшебната отвара на доктора се разнасяше из вените ѝ за последен път, Ариадна сънува Аления принц от приказките, които баща ѝ бе написал за нея, и си спомни.