Валс се приближи до решетките на килията. Ендая търсеше нещо в джобовете на сакото си и за миг Валс се помоли това да е пистолет, с който да му пръсне черепа веднага. Той обаче извади една фотография.
– Зная, че някой е идвал тук. Не си прави труда да отричаш. Искам да разгледаш хубаво тази снимка и да ми кажеш тази ли личност си видял.
Ендая му показа снимката. Валс кимна.
– Коя е тя?
– Казваше се Алисия Грис.
– Казваше се? Мъртва ли е?
– Да, макар че още не го знае – отвърна Ендая и прибра снимката.
– Може ли да я задържа?
Полицаят изненадано повдигна вежди.
– Не те мислех за сантиментален.
– Моля ви.
– Липсва ти женска компания, а?
Ендая се усмихна великодушно и хвърли снимката в килията с презрителен жест.
– Твоя е. Което си е истина, посвоему е хубавица. Ще можеш да си я гледаш всяка нощ и да лъскаш бастуна с две ръце. Пардон, с една.
Валс го гледаше в очите напълно безизразно.
– Продължавай да се държиш добре и да отбелязваш точки. Ще ти запазя един куршум с кух връх като прощален подарък и възнаграждение за всичките ти дела в служба на родината.
Валс изчака полицая да изчезне нагоре по стълбите, за да се наведе да вземе снимката.
17
Ариадна разбра, че това бе денят, в който щеше да умре. Разбра го, щом се събуди в апартамента в хотел „Палас“, и едва отворила очи, видя, че докато бе спала, някой от агентите на Леандро бе оставил на бюрото пакет, превързан с панделка. Отметна завивките и отиде до него, като залиташе. Кутията беше голяма, бяла и на капака ѝ със златни букви пишеше ПЕРТЕГАС90. Под панделката Ариадна намери плик с името си, написано на ръка. В него имаше картичка със следния текст:
Скъпа Ариадна,
Днес е денят, в който най-сетне ще се събереш със сестра си. Помислих си, че би искала да изглеждаш елегантна, за да отпразнуваш това, че справедливостта ще възтържествува и че вече никога не ще се наложи да се боиш от нещо или от някого. Надявам се подаръкът да ти хареса. Лично съм го избрал за теб.
С най-сърдечни чувства,
Леандро
Ариадна погали кутията, преди да я отвори. За миг си представи как по стените ѝ пълзи отровна змия, готова да се стрелне към шията ѝ веднага щом отмести капака. Усмихна се. Отвътре кутията бе покрита с копринена хартия. Ариадна повдигна първия слой и намери пълен комплект бельо от бяла коприна, включително и чорапи. Под бельото имаше вълнена рокля с цвят на слонова кост, кожени обувки и чанта в тон. И кърпа. Леандро я изпращаше на смърт, облечена като девица.
Изми се сама, без помощта на болногледачките. После, без да бърза, облече одеждите, които Леандро бе избрал за последния ден от живота ѝ, и се погледна в огледалото. Липсваха ѝ само белият ковчег и разпятието в ръцете. Седна и зачака, чудейки се колко ли бели девици се бяха пречистили в тази луксозна килия преди нея, колко ли кутии с най-доброто от марка „Пертегас“ бе поръчал Леандро, за да се сбогува с тях с целувка по челото.
Не се наложи да чака дълго. Не беше минал и половин час, когато чу стърженето на ключа в ключалката. Механизмът отстъпи с лекота и добрият доктор с приветливата външност на дългогодишен домашен лекар влезе с вечната си усмивка, кротка и състрадателна, и с вълшебното си куфарче.
– Добро утро, Ариадна. Как се чувствате тази сутрин?
– Много добре, благодаря, докторе.
Той се приближи полека и остави куфарчето на масата.
– Изглеждате много красива и елегантна. Доколкото разбрах, днес е изключително важен ден за вас.
– Да. Днес ще се събера отново с моето семейство.
– Колко хубаво! Семейството е най-важното нещо в живота. Господин Леандро ме помоли да ви предам най-искрените му извинения, че не можа да дойде да ви поздрави лично. Неотложна работа го принуди да отсъства временно. Ще му кажа, че сте били просто ослепителна.
– Благодаря.
– Да сложим ли малко тоник, за да ви придаде сили?
Ариадна покорно му протегна разголената си ръка. Докторът се усмихна, отвори черното си куфарче и извади един кожен калъф, който разгъна на масата. Ариадна позна дузината номерирани шишенца, прикрепени с ластици, и металната кутийка на спринцовката. Докторът се наведе и внимателно хвана ръката ѝ.
– Извинете.
Той заопипва кожата ѝ, осеяна със следи и синини от безброй инжекции. Докато изследваше лицевата страна на предмишницата, китката, пространството между кокалчетата на пръстите и леко почукваше кожата с пръст, усмивката не слизаше от лицето му. Ариадна го погледна в очите и вдигна роклята си, за да му покаже бедрата си. Там също имаше следи от убождания, но не толкова нагъсто.