– Ако искате, може да ме боцнете тук.
Докторът си придаде безкрайно скромно изражение и кимна срамежливо.
– Благодаря. Мисля, че така ще е най-добре.
Тя го гледаше как приготвя инжекцията. Бе избрал шишенце номер девет. Дотогава никога не бе го виждала да взема това шишенце. Когато всичко бе готово, докторът потърси едно място от вътрешната страна на лявото ѝ бедро, точно там, където бе краят на чисто новичкия копринен чорап.
– Отначало може да ви заболи мъничко и да почувствате студ. Ще трае само няколко секунди.
Ариадна го наблюдаваше как доближава спринцовката до кожата ѝ, напрегнал поглед.
– Днес не ме избърсахте с памучето със спирт, докторе – рече тя, когато върхът на иглата бе само на сантиметър от бедрото ѝ.
Изненадан, мъжът вдигна очи за миг и се усмихна смутено.
– Имате ли дъщери, докторе?
– Две, Бог да ги поживи. Господин Леандро им е кръстник.
Всичко стана за секунда. Преди докторът да изрече докрай тези думи и да се върне към задачата си, Ариадна сграбчи ръката му с всички сили и заби спринцовката в гърлото му. Безкрайно изумление се появи в очите на добрия доктор. Ръцете му се отпуснаха като отсечени и той цял се разтрепери. Разтворът в буталото се обагри от кръвта му. Без да откъсва очи от него, Ариадна грабна спринцовката и изпразни съдържанието ѝ в югуларната му вена. Докторът отвори беззвучно уста и падна на колене на пода. Тя седна отново на стола и го загледа как умира. Това отне две-три минути.
После се наведе над него, измъкна спринцовката и я избърса от кръвта в ревера на сакото му. Прибра я отново в металната кутийка, върна шишенце номер девет на мястото му и сгъна кожения калъф. Коленичи до трупа, опипа джобовете му и намери портфейл, от който извади десетина банкноти от сто песети. Сложи си елегантното сако от костюма и шапката, която допълваше тоалета. Накрая взе ключовете, оставени от доктора на масата, калъфа с шишенцата и спринцовката и ги пъхна в бялата чанта. Върза си кърпата и с чантата под мишница отвори вратата и излезе от спалнята.
Всекидневната на апартамента беше пуста. Ваза с бели рози почиваше на масата, на която Ариадна бе споделила толкова закуски с Леандро. Тя отиде до вратата. Беше заключена. Младата жена изпробва един по един ключовете на доктора, докато намери подходящия, с който я отвори. Широкият коридор, застлан с килим и украсен с картини и статуи, навяваше мисли за луксозен круизен кораб. Не се виждаше жива душа. Във въздуха се носеха лека фонова музика и бръмченето на прахосмукачка в някой от съседните апартаменти. Ариадна вървеше бавно. Мина покрай една отворена врата, където бе оставена санитарна количка, и видя една камериерка, която събираше хавлиените кърпи вътре. При асансьорите се натъкна на възрастна, празнично облечена двойка, която прекъсна разговора си, щом забеляза присъствието ѝ.
– Добро утро – рече Ариадна.
Двамата само кимнаха леко и забиха погледи в пода. Зачакаха мълчаливо. Когато вратите на асансьора най-сетне се отвориха, господинът направи път на Ариадна, с което си спечели суров поглед от страна на спътницата си. Докато се спускаха, дамата я оглеждаше с крайчеца на окото си, преценявайки хищно облеклото ѝ. Ариадна се усмихна вежливо и дамата ѝ отвърна със студена, язвителна усмивка.
– Приличате на Евита – рече тя.
Хапливият тон на забележката даваше да се разбере, че не бе казана като комплимент. Ариадна само сведе скромно очи. Когато вратите се отвориха във фоайето, двойката не помръдна, докато тя не излезе от асансьора.
– Вероятно е скъпа проститутка – промърмори зад гърба ѝ господинът.
Фоайето на хотела гъмжеше от хора. Ариадна зърна един бутик за луксозни стоки и потърси убежище в него. Една любезна продавачка я огледа от глава до пети и след като изчисли стойността на облеклото и аксесоарите ѝ, се усмихна, сякаш бяха стари приятелки. Пет минути по-късно Ариадна излезе от магазина с крещящи слънчеви очила, които закриваха половината ѝ лице, а устните ѝ пламтяха от най-яркото червило, което бе могла да намери. Само няколко малки допълнения деляха девицата от елитната куртизанка.
В този вид тя заслиза по стълбите към изхода, като си слагаше ръкавиците и усещаше погледите на гостите и персонала на хотела, които правеха рентгенография на всеки сантиметър от тялото ѝ. „Не бързай“, каза си. На вратата се спря и портиерът, който ѝ отвори, я изгледа със смесица от копнеж и съучастничество.
– Такси, красавице?
18
Цял един живот, посветен на медицината, бе научил доктор Солдевила, че най-трудно лечимата болест е навикът. Този следобед, както всеки друг следобед, откакто му бе хрумнала злополучната мисъл да затвори кабинета си и да се предаде на втория най-смъртоносен бич, известен на човека – пенсионирането, – добрият доктор надникна от балкона си на улица „Пуертафериса“ и се увери, че денят, като почти всичко на тоя свят, вървеше към заник.