Фенерите озаряваха улиците, а небето бе добило розовия оттенък на онези чудесни коктейли от бар „Боадас“, с които докторът понякога възнаграждаваше черния си дроб, задето цял живот бе давал добър пример. Това беше знакът. Въоръжен с палто, шал и куфарче, Солдевила нахлупи шапката си на солиден господин от Барселона и се отправи към ежедневната си среща с онази странна душа на име Алисия Грис, която интригите на Фермин и семейство Семпере бяха изпречили на пътя му. Към нея той изпитваше безкрайно любопитство и известна слабост, която в дългите му безсънни нощи го караше да забрави, че от трийсет години не е докосвал жена в добро здраве.
Докторът вървеше надолу по „Лас Рамблас“, чужд на градската суетня, и размишляваше над факта, че госпожица Грис, за неин късмет и негово нещастие, се бе възстановила от раните си с бързина, която той не отдаваше на лекарското си изкуство, а на злостта, течаща във вените на тази рожба на сенките. Накъсо, той съжаляваше, че бе принуден да я изпише.
Винаги можеше да се опита да я убеди, че трябва сегиз-тогиз да се отбива при него за „контролен преглед“, както го наричат професионалистите, но знаеше, че това ще е тъй безполезно, както да поискаш от един бенгалски тигър, току-що пуснат от клетката, да се връща всяка неделя сутрин преди литургия, за да си изпива паничката мляко. Вероятно най-доброто за всички, с изключение на самата Алисия, бе младата жена да изчезне от живота им час по-скоро. Стигаше му да я погледне в очите, за да постави тази диагноза – най-точната от всички, които бе поставил през дългата си кариера.
Такава меланхолия бе налегнала стария доктор при мисълта, че трябва да се сбогува със своята, по всяка вероятност, последна пациентка, че когато навлезе в мрачния тунел на улица „Арко дел Театро“, той не забеляза сред многобройните сенки една, която излъчваше характерна миризма на остър одеколон и вносен вирджински тютюн.
През последната седмица вече се бе научил да намира сам голямата порта на това място, чието съществуване се бе заклел да не разкрива дори на Светия Дух под угрозата, че в противен случай Фермин всеки ден ще довтасва да обядва в дома му и да му разказва пикантни вицове. „По-добре да отивате там самичък, докторе.“ От съображения за сигурност, твърдяха семейство Семпере, за които той никога не би допуснал, че са способни да се заплетат в интриги от такъв калибър. Човек цял живот бърка в нечии вътрешности, за да открие накрая, че едва познава тези хора. Животът, подобно на апандисита, беше истинска загадка.
И тъй, погълнат от тези размисли и от задачата да се потопи отново в тайнствената сграда, която всички наричаха Гробището на забравените книги, доктор Солдевила стъпи на стъпалото и хвана мандалото с форма на дяволче. Тъкмо се канеше да потропа, когато сянката, която го бе следвала още от входа на дома му, се материализира до него и опря дулото на револвер в слепоочието му.
– Добър вечер, докторе – рече Ендая.
Исаак наблюдаваше Алисия с мъничко боязън. По природа не бе склонен към лекомислие и в някои дни забелязваше с известна тревога, че през последните седмици е допуснал в душата му да се зароди нещо, твърде подобно на привързаност към младата жена. Винеше за това годините, които размекват и най-коравите хора. Нейното присъствие през тези седмици го бе накарало да преосмисли доброволно избраното си усамотение сред книгите. Докато я гледаше как се възстановява и връща към живота, у Исаак отново оживяваше споменът за дъщеря му Нурия. Вместо да избледнее, с времето този спомен се бе изострил дотам, че пристигането на Алисия бе отворило неподозирани рани.
– Защо ме гледате така, Исаак?
– Защото съм стар глупак.
Алисия се усмихна. Той бе забелязал, че когато се усмихваше, младата жена показваше зъбите си и излъчваше някакво злонравие.
– Глупак, който остарява, или старец, който оглупява?
– Не ми се присмивайте, Алисия, макар и да го заслужавам.
Тя го погледна с нежност и старият пазител трябваше да отмести очи. Когато Алисия се отърсеше от тъмното си було, дори и само за миг, толкова му напомняше Нурия, че гърлото му се свиваше и дъхът му секваше.
– Какво държите там?
Исаак ѝ показа една дървена кутийка.
– За мен ли е?
– Прощалният ми подарък.
– Искате да се отървете от мен?
– Не и аз.
– А защо мислите, че вече си тръгвам?
– Греша ли?