Алисия не отговори, но взе кутийката.
– Отворете я.
Вътре намери позлатено перо с махагонова дръжка и шише синьо мастило, което проблясваше на светлината на маслената лампа.
– На Нурия ли беше?
Исаак кимна.
– Това бе подаръкът, който ѝ направих за осемнайсетия ѝ рожден ден.
Алисия разглеждаше перото – изкусно изработена вещ.
– От години никой не пише с него – додаде пазителят.
– Защо вие не го използвате?
– Нямам какво да пиша.
Тя се канеше да оспори това твърдение, когато из сградата проехтяха две отчетливи почуквания. След пауза от пет секунди последваха още две.
– Това е докторът – рече Алисия. – Вече е научил шифъра.
Исаак кимна и се изправи.
– Кой казва, че старото куче не може да се научи на нови номера?
Той взе една от маслените лампи и се запъти към галерията, която водеше към входа.
– Изпробвайте перото – рече. – Ей там има чиста хартия.
Пазителят измина дългия извит коридор с лампата в ръка. Използваше я единствено когато щеше да посреща някого. Когато беше сам, нямаше нужда от нея. Познаваше това място като петте си пръста и предпочиташе да се придвижва из недрата му във вечния полумрак, който витаеше вътре. Спря се при портата, остави лампата на пода и хвана с две ръце манивелата, която задействаше механизма на ключалката. От известно време насам това му струваше повече усилия от обичайното и когато го правеше, чувстваше стягане в гърдите, което по-рано не бе изпитвал. Може би дните му като пазител вече бяха преброени.
Механизмът, стар като самото място, се състоеше от хитроумна система от пружини, лостове, скрипци и зъбчати колела, чиито свързващи точки се разединяваха за десет-петнайсет секунди. Когато портата най-сетне бе освободена, Исаак дръпна лоста, който задействаше системата от противотежести и позволяваше да се отмести с лекота тежката плоскост от дялан дъб. После вдигна лампата, за да посрещне лекаря, и се отдръпна малко, за да му направи път. Силуетът на доктор Солдевила се очерта на прага.
– Точен сте както винаги, докторе – подхвана Исаак.
Миг по-късно тялото на лекаря рухна ничком навътре и една висока, ъгловата фигура запречи изхода.
– Кой...?
Ендая насочи револвера между очите на Исаак и изрита тялото.
– Затворете вратата.
Алисия натопи перото в мастилницата и го плъзна по хартията, чертаейки искрящосиня линия. Написа името си и загледа как мастилото постепенно изсъхва. Насладата от празния лист, който отначало винаги ухаеше на загадка и обещание, се изпари като по чудо. Още с първите думи, поверени на хартията, човек се уверяваше, че в писането, както и в живота, разстоянието между намеренията и резултатите е неразривно свързано с наивността, с която се осъществяват едните и се приемат другите. Алисия се канеше да напише фраза, която си спомняше от една от любимите си книги, когато изведнъж спря и впери поглед във вратата. Остави перото върху хартията и се вслуша в тишината.
Веднага разбра, че нещо не е наред. Отсъствието на приглушения разговор между ветерани, който Исаак и доктор Солдевила обикновено водеха, колебливото ехо на неравни стъпки и отровната тишина, която витаеше във въздуха – от всичко това космите на тила ѝ настръхнаха. Тя се огледа наоколо и прокле късмета си. Винаги бе смятала, че ще умре по друг начин.
19
При други обстоятелства Ендая щеше да застреля и двамата старци веднага след проникването си в сградата, но не искаше да вдига шум, който би предупредил Алисия. Доктор Солдевила практически бе изпаднал в безсъзнание след удара по тила, който го събори на земята. Ендая знаеше от опит, че щеше да се свести най-рано след половин час.
– Къде е? – попита той пазителя шепнешком.
– Кое?
Удари го по лицето с револвера и чу хрущене на кост. Исаак падна на колене и после рухна настрани, като стенеше. Ендая се наведе, сграбчи го за врата и го придърпа към себе си.
– Къде е? – повтори.
Носът на стареца кървеше обилно. Ендая опря дулото на оръжието под брадичката му и го погледна втренчено в очите. Исаак го заплю в лицето. „Храбрец“ – помисли си полицаят.
– Хайде, дядка, не ми разигравай сценки, че ти е минало вече времето да се правиш на герой. Къде е Алисия Грис?
– Не знам за какво говорите.
Ендая се ухили.
– Искаш ли да ти счупя краката, дядка? На твоята възраст строшена бедрена кост няма да зарасне...
Исаак мълчеше. Полицаят го хвана за тила и го помъкна навътре. Поеха по обширна галерия, описваща завой, иззад който се долавяше бледо сияние. Стените бяха покрити с фрески, изобразяващи фантастични сцени. Ендая се запита какво ли бе това място. В края на коридора се озова пред огромен свод, който се издигаше към безкрая. Картината, която го посрещна, го накара да свали револвера и да пусне стареца като чувал.