Заприлича му на нереално видение, реещо се в облак от призрачна светлина. Огромен лабиринт се разгръщаше в сложна плетеница от тунели, проходи, арки и мостици. Структурата като че ли изникваше от самия под и се издигаше в невероятна геометрия, достигаща до големия купол от непрозрачно стъкло, който увенчаваше свода. Ендая се усмихна сам на себе си. В мрачните недра на един стар дворец в Барселона се криеше забранен град от книги и думи, който той щеше да запали, след като се разправеше с прелестната Алисия Грис. Днес беше щастливият му ден.
Исаак се влачеше по плочите, оставяйки диря от кръв. Искаше да извика, но от гърлото му излезе само стон; с последни сили се мъчеше да запази съзнание. Чу как стъпките на Ендая се приближиха отново и усети между раменете си крака му, който го притисна към пода.
– Кротувай там, дядка.
Полицаят го сграбчи за китката и го помъкна към една от колоните, които поддържаха свода. Покрай нея се спускаха три тънки тръби, прикрепени към камъка с метални куки. Ендая извади чифт белезници и закопча едната гривна към една от тръбите, а другата – около китката на Исаак. Гривната се вряза в плътта му и пазителят нададе глух вик.
– Алисия вече не е тук – изпъшка той. – Губите си времето...
Ендая го загърби и се взря в мрака. В един ъгъл забеляза рамка на врата, от която се процеждаше светлина на свещ. Полицаят стисна оръжието с две ръце и се запромъква натам, като се придържаше до стената. Тревогата в погледа на стареца му показа, че е на прав път.
Влезе в стаята с вдигнат револвер. В средата на помещението имаше грубо легло с отметнати на една страна чаршафи, а до стената – скрин, отрупан с лекарства и инструменти. Преди да влезе, Ендая огледа ъглите и сенчестите места. Във въздуха се носеше миризма на спирт, восък и нещо сладко, от което устата му се напълни със слюнка. Той се приближи до масичката встрани от леглото, на която бе оставена свещ. Там намери отпушена мастилница и куп листа. Върху най-горния с наклонен и енергичен почерк пишеше:
Алисия
Ендая се усмихна и отстъпи назад към прага на стаята. Погледна пазителя, който все още се бореше с белезниците, приковали го към тръбата. По-нататък, на входа на лабиринта от книги, сенките леко потрепваха, сякаш дъждовна капка бе паднала в езеро, набраздявайки повърхността на водата с вълнички. Ендая мина покрай Исаак и вдигна маслената лампа от пода, без да обръща внимание на пазителя. Щеше да има предостатъчно време да си разчисти сметките с него.
Когато стигна до подножието на огромната структура, полицаят се спря да погледа базиликата от книги, издигаща се пред него, и се изплю встрани. После се увери, че пълнителят на оръжието е пълен, а в патронника има един куршум, и навлезе в лабиринта, следвайки уханието на Алисия и ехото от стъпките ѝ.
20
Тунелът се изкачваше нагоре с лека извивка към центъра на структурата и същевременно се стесняваше. Стените бяха покрити с книги от пода до тавана и напомняха панели, изградени от стари кожени подвързии, по които все още се четяха заглавия на десетки езици. След малко Ендая стигна до осмоъгълна площадка, в чийто център имаше маса, отрупана с отворени томове, пюпитри и лампа, в която блещукаше слаба златиста светлина. Различни коридори се отваряха в противоположни посоки, някои се спускаха, други се издигаха. Ендая се спря и се вслуша в звука, издаван от лабиринта – нещо като поскърцване на стара дървесина и хартия, които сякаш бяха във вечно и едва доловимо движение. Смяташе да тръгне по един от спускащите се коридори, предполагайки, че Алисия ще потърси друг изход с надеждата, че преследвачът ѝ ще се изгуби вътре и така тя ще спечели време, за да избяга. Така би постъпил Ендая на нейно място. Но само миг преди да навлезе в коридора, забеляза нещо. От един рафт стърчеше книга, сякаш някой я бе издърпал така, че тя едва се крепеше да не падне. Полицаят се приближи и прочете заглавието на корицата:
АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ
Луис Карол
– На момиченцето май му се играе? – гласно попита той.
Гласът му се изгуби в лабиринта от тунели и зали, без да получи отговор. Ендая бутна книгата към стената и продължи по коридора, който се издигаше нагоре с по-изявен наклон, а на всеки четири-пет крачки имаше стъпала. Докато навлизаше все по-навътре, имаше чувството, че се движи из недрата на легендарно създание – един Левиатан от думи, който отлично осъзнаваше присъствието му и всяка негова крачка. Вдигна лампата дотам, докъдето му позволяваше сводът на тунела, и продължи. На десет метра по-нататък спря отведнъж, натъквайки се на един ангел с хищен поглед. Миг преди да го гръмне, осъзна, че това бе восъчна фигура, държаща в големите си като клещи ръце една книга, за която Ендая никога не бе чувал: