21
Исаак я видя да излиза от дебрите на лабиринта. Накуцваше леко и държеше оръжие с непринуденост, от която кръвта му се смрази. Погледа я как се доближава до мястото, където тялото на Ендая се бе разбило в мраморния под. Беше боса, но не се поколеба да нагази в локвата кръв, която се разливаше около трупа. Наведе се над него и затършува в джобовете му. Извади портфейл и го разгледа. Взе връзка банкноти и захвърли останалото. Опипа джобовете на сакото и намери ключове, които прибра. След като погледа равнодушно трупа няколко мига, тя хвана нещо, което стърчеше от лицето му, и го дръпна силно. Исаак позна перото, което ѝ бе подарил само преди час.
Алисия бавно се приближи до пазителя. Коленичи до него и го освободи от белезниците. Исаак, който не осъзнаваше, че очите му са плувнали в сълзи и че цял трепери, потърси погледа ѝ. Тя го наблюдаваше напълно безизразно, сякаш държеше да покаже очевидната истина на клетия заблуден старец, който бе искал да види у нея превъплъщение на изгубената си дъщеря.
Алисия избърса перото в полите на нощницата си и му го подаде.
– Аз никога не бих могла да бъда като нея, Исаак.
Онемял, пазителят избърса сълзите си. Алисия му подаде ръка и му помогна да стане. После се запъти към малката баня до спалнята на Исаак. Той я чу как пусна водата.
След малко се появи доктор Солдевила с олюляваща се походка. Исаак му направи знак с ръка и докторът се приближи.
– Какво стана? Кой беше този мъж?
Пазителят му посочи с глава сгърченото тяло, разбило се в пода на двайсетина метра от мястото, където стояха.
– Божичко... – прошепна лекарят. – А госпожицата...?
Алисия излезе от банята, увита в хавлия. Видяха я да влиза в стаята на Исаак. Докторът погледна въпросително пазителя. Последният само сви рамене. Солдевила се приближи до вратата на стаята и надникна вътре. Младата жена тъкмо обличаше някои от дрехите на Нурия Монфорт.
– Добре ли сте? – попита докторът.
– Отлично – отвърна Алисия, без да откъсва очи от огледалото.
Доктор Солдевила се отърси от изумлението си, седна на един стол и я загледа мълчаливо, докато тя търсеше козметични средства в един стар несесер на дъщерята на Исаак. Гримира се старателно, като очерта прецизно устните и очите си, изграждайки за пореден път образ, който много по-добре пасваше на действията ѝ в сравнение с онова безпомощно тяло, за което докторът бе свикнал да се грижи през последните седмици. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, Алисия му намигна.
– Щом си отида, ще трябва да потърсите Фермин. Кажете му, че тялото трябва да изчезне. Нека да отиде от мое име при препаратора на „Пласа Реал“. Той има нужните химически продукти.
Алисия се изправи, завъртя се пред огледалото, преценявайки вида си, после прибра в една черна чанта оръжието и парите, взети от трупа на Ендая, и се запъти към вратата.
– Коя сте вие? – попита я доктор Солдевила, когато мина покрай него.
– Дяволът – отвърна Алисия.
22
Още щом видя добрия доктор да влиза в книжарницата, Фермин разбра, че сезонът на ужасите е открит. По всичко личеше, че Солдевила е получил юмручен удар, нанесен много професионално. Даниел и Беа, които бяха зад щанда и се опитваха да приключат месечния баланс, му се притекоха на помощ, зинали от изумление.
– Какво стана, докторе?
Доктор Солдевила издаде сумтене, което прозвуча като спукан балон, и унило увеси глава.
– Даниел, извадете бутилката със серт коняк, която господин баща ви крие зад учебниците по формиране на националния дух – нареди Фермин.
Беа заведе доктора до един стол и му помогна да седне.
– Добре ли сте? Кой ви направи това?
– Да. И не ми е много ясно – отговори той. – В този порядък.
– А Алисия? – попита Беа.
– За нея, честно казано, не бих се тревожил...
Фермин въздъхна.
– Отлетя ли вече? – попита той.
– Обвита в облак от сяра – отвърна докторът.
Даниел му подаде чаша коняк, която пострадалият прие без възражения. Гаврътна напитката на един дъх и се остави на алхимичното ѝ действие.
– Още една, моля.
– А какво стана с Исаак? – попита Фермин.
– Потънал е в размисъл.
Фермин се наведе към доктора и потърси погледа му.
– Хайде, Ваша Светлост, изплюйте камъчето, и по възможност без редакторско мнение.
Когато завърши разказа си, Солдевила помоли за още една чаша, с която да се подкрепи. Умислени, Беа, Даниел и Фермин се присъединиха към него. След една благоразумна пауза Даниел откри дебатите.