24
Алисия излезе от телефонната кабина. Таксито я чакаше на няколко метра разстояние. Шофьорът бе отворил прозорчето и пушеше замислено. Когато я видя да се приближава, се приготви да хвърли угарката.
– Тръгваме ли вече?
– Още мъничко. Допушете си цигарата.
– След десет минути ще затворят вратите... – рече таксиметровият шофьор.
– След десет минути ще бъдем навън – отвърна Алисия.
Тя се запъти нагоре към обширната гора от мавзолеи, кръстове, ангели и водоливници, която покриваше планинския склон. Здрачът бе похлупил гробището Монжуик със саван от алени облаци. Завеса от мокър сняг се полюляваше от бриза и застилаше пътя на Алисия с воал от стъклени снежинки. Тя пое по една пътека и се изкачи по каменното стълбище, което водеше към балюстрада, осеяна с гробове и призрачни статуи. Там, на фона на сияйната повърхност на Средиземно море, се издигаше една надгробна плоча, леко наклонена встрани.
ИЗАБЕЛА СЕМПЕРЕ
1917–1939
Алисия коленичи пред гроба и сложи длан върху плочата. Припомни си лицето, което бе видяла на снимките в дома на господин Семпере, и запазения от адвокат Брианс портрет на неговата някогашна клиентка и – по всяка вероятност – непризната любов. Припомни си думите, които бе прочела в тетрадката ѝ, и разбра, че никога не бе изпитвала такава близост с някого, както с тази непозната жена, чиито останки лежаха в нозете ѝ.
– Може би ще е по-добре Даниел никога да не научи истината и никога да не намери Валс и отмъщението, за което жадува. Но аз не мога да реша това вместо него – рече Алисия. – Прости ми.
После разтвори палтото, взето назаем от стария пазител, и извади от джоба изваяната фигурка, която той ѝ бе подарил. Огледа малкия ангел с разперени криле, който Исаак бе купил преди много години за дъщеря си от един базар за коледни статуетки; в кухата му сърцевина тя бе крила тайни съобщения за баща си. Алисия отпуши капачето и погледна бележката, която бе написала на къс хартия, докато пътуваше към гробището.
Маурисио Валс
„Ел Пинар“
улица „Мануел Арнус“
Барселона
Нави бележката и я пъхна в кухината. Затвори капачето и постави фигурката на ангела в подножието на плочата, сред вазите с изсъхнали цветя.
– Нека съдбата да реши – промълви.
Когато се върна при таксито, шофьорът я чакаше, подпрян на колата. Отвори ѝ вратата и седна зад волана. Погледна я в огледалото за обратно виждане. Алисия изглеждаше вглъбена в мислите си. Той я видя как отвори чантата си и извади шишенце с бели хапчета. Глътна шепа от тях и ги сдъвка. Шофьорът ѝ подаде една манерка, която държеше на седалката на пасажера. Младата жена отпи и най-сетне вдигна очи към него.
– Слушам ви – рече таксиметровият шофьор.
Тя му показа връзка банкноти.
– Тук има поне четиристотин дуро – предположи той.
– Шестстотин – уточни Алисия. – И са ваши, ако пристигнем в Мадрид преди разсъмване.
25
Фернандито се спря на отсрещния тротоар и загледа Даниел през витрината на книжарницата. Когато излезе от къщи, заваля сняг и сега улиците бяха почти пусти. Той наблюдаваше Даниел и чакаше, за да се увери, че е сам в книжарницата. Щом отиде до вратата, за да окачи табелата ЗАТВОРЕНО, Фернандито излезе от сенките и застана срещу него със замръзнала усмивка. Даниел го погледна изненадано и отвори вратата.
– Фернандито? Ако търсиш София, тя тази нощ ще остане при една приятелка в Сариà, защото имали да довършват някаква работа или...
– Не. Търся вас.
– Мен?
Момчето кимна.
– Влез.
– Сам ли сте?
Даниел го гледаше озадачено. Фернандито влезе в книжарницата и го изчака да затвори вратата.
– Слушам те.
– Нося ви нещо от името на госпожица Алисия.
– Знаеш ли къде е тя?
– Не.
– Какво ми носиш?
Фернандито се поколеба за миг, после извади от вътрешния джоб на сакото си нещо, което приличаше на ученическа тетрадка, и му я подаде. Даниел я взе, усмихвайки се заради явната наивност на целия ореол от мистерия. Ала щом прочете името върху корицата, усмивката му се изпари.
– Е, аз да ви оставя ... – рече Фернандито. – Лека нощ, дон Даниел.
Даниел кимна, без да откъсва очи от тетрадката. Изчака момчето да излезе от книжарницата, загаси лампите и се оттегли в задната стая. Седна на старото писалище, останало още от дядо му, запали настолната лампа и затвори очи за миг. Усети как пулсът му се ускори, а ръцете му се разтрепериха.
Камбаните на катедралата зазвъняха в далечината, когато той отвори тетрадката и зачете.