79 Агнец Божи (лат.).
80 Франсиско Франко е известен като каудильо – Caudillo de España (Водач на Испания); официално Caudillo de España por la gracia de Dios (Водач на Испания по Божията милост).
81 Населен пункт на 35 км северозападно от Мадрид.
82 Община в провинция Барселона.
83 Известно кабаре в Барселона.
84 Хосе Мария Хил-Роблес и Киньонес (1898–1980) – испански политик, юрист.
85 Квартал на Барселона, съществувал до 2004 г.; намирал се е между пристанището и гробището Монжуик.
86 В средновековните вярвания сукубът е женски демон, който се съвкупява с мъже. Думата произлиза от лат. succumbere — падам под; лежа под, отдавам се.
87 Популярна баска игра с топка, подобна на скуоша.
88 Вечна светлина (лат.).
89 Монументален архитектурен комплекс, обединяващ кралски дворец, манастир и библиотека, който се намира в градчето Сан Лоренсо де Ел Ескориал, на 45 км северозападно от Мадрид.
90 Мануел Пертегас Ибаньес (1918–2014) – известен испански моделиер.
Тетрадката на Изабела
1939
Казвам се Изабела Жисперт и съм родена в Барселона през 1917 г. На двайсет и две години съм и зная, че никога не ще навърша двайсет и три. Пиша тези редове с пълното убеждение, че ми остават само няколко дни живот и скоро ще напусна онези, на които дължа най-много на тоя свят: сина ми Даниел и моя съпруг Хуан Семпере, най-добрия човек, когото познавам; той ме дари с такова доверие, любов и преданост, че ще умра, без да съм ги заслужила. Пиша за себе си, отнасяйки тайни, които не ми принадлежат, и знаейки, че никой не ще прочете тези страници. Пиша, за да си спомня и да се вкопча в живота. Единственият ми стремеж е да си припомня и да проумея коя бях и защо направих каквото направих, докато все още имам сили за това и съзнанието, което вече отслабва, не ме е напуснало. Пиша, макар и да ме боли, защото загубата и болката са единственото, което ме поддържа жива, и ме е страх да умра. Пиша, за да разкажа на тези страници онова, което не мога да споделя с най-обичните си хора, за да не ги нараня и да изложа на опасност живота им. Пиша, защото, докато мога да си спомням, ще бъда с тях още минутка...
1
Трудно ми е да го повярвам, докато гледам в огледалото на тази спалня как тялото ми крее и се скапва, но някога, преди много време, бях дете. Семейството ми държеше бакалница до църквата „Санта Мария дел Мар“. Живеехме в една сграда зад магазина. Там имаше вътрешен двор, от който се виждаше върхът на базиликата. Като малка обичах да си представям, че това е омагьосан замък, който всяка нощ се разхожда из Барселона и призори се връща да поспи на слънце. Семейството на баща ми, Жисперт, произлизаше от голям род барселонски търговци, а майка ми бе от потекло на неаполски моряци и рибари – семейство Фератини. Аз наследих характера на баба ми по майчина линия – жена с вулканичен нрав по прякор Везувия. У дома бяхме три сестри, но баща ми твърдеше, че има две дъщери и едно муле. Много обичах баща си, въпреки че му тровех живота. Той беше добър човек, който се справяше по-успешно с бакалските стоки, отколкото с децата. Свещеникът, който бе семейният ни изповедник, обичаше да казва, че всички идваме на света с някаква цел и че моята е да противореча, да правя напук. Двете ми по-големи сестри бяха по-кротки. На тях им беше ясно, че целта им е да се задомят удачно и да напредват в живота съобразно повелите на обществения етикет. Аз, за нещастие на клетите ми родители, се разбунтувах на осемгодишна възраст и заявих, че никога няма да се омъжа, че няма да сложа домашна престилка дори и пред взвод за разстрел и че искам да стана писателка или подводничар (Жул Верн бе причината да се двоумя известно време по този въпрос). Баща ми винеше за всичко сестрите Бронте, на които аз винаги се позовавах с благоговение. Той смяташе, че това е сбирщина от монахини анархистки, окопали се до портала „Санта Мадрона“, които са си изгубили ума по време на безредиците през Трагичната седмица91 и сега пушат опиум и танцуват по двойки, щом мине полунощ. „Това никога нямаше да се случи, ако я бяхме изпратили в училището на Света Тереза“ – жалваше се той. Признавам, че не знаех как да бъда такава дъщеря, каквато биха желали моите родители, нито такава девойка, каквато очакваше светът, в който се родих. Не че не знаех, по-скоро не исках. Винаги бях в противоречие с целия свят – с родителите си, с учителите си, а когато всички вдигнаха ръце от мен – и със самата себе си.
Не обичах да си играя с другите момиченца: моята специалност бе да обезглавявам кукли с прашка. Предпочитах да играя с момчетата, които лесно се оставяха да ги командвам, но рано или късно откриваха, че аз винаги печеля; накрая бях оставена да се оправям някак сама. Мисля, че тогава привикнах към чувството, че във всеки миг съм далече и встрани от другите. В това отношение приличах на майка ми, която често казваше, че човек всъщност винаги е сам, особено ако се е родил жена. Майка ми беше меланхоличка, с която никога не се погаждах добре, може би защото единствено тя от цялото семейство ме разбираше мъничко. Почина, когато бях още дете. Баща ми се ожени повторно за една вдовица от Валядолид, на която никак не се нравех; останехме ли двете насаме, тя ми викаше „фльорца“.