Майка ми много ми липсваше; едва след смъртта ѝ осъзнах колко съм била привързана към нея. Може би затова започнах да посещавам университетската библиотека, за която тя, преди да умре, ми бе извадила карта, без да каже на баща ми; според него трябваше да изучавам само катехизиса и да чета житията на светците. Мащехата ми презираше книгите. Самото им присъствие я дразнеше и тя ги криеше на дъното на шкафовете, за да не нарушават подредбата на дома.
В библиотеката животът ми се промени. Не се докоснах до катехизиса дори по случайност, а единственото житие, което прочетох с удоволствие, бе това на света Тереза, толкова интригуваща с ония нейни загадъчни екстази; аз ги свързвах с някакви срамни практики, които не дръзвам да опиша на тези страници. В библиотеката прочетох всичко, което ме оставяха да чета, и най-вече всичко, което според някои не биваше да чета. Доня Лорена, една мъдра библиотекарка, която работеше там следобед, винаги ми приготвяше купчина книги, наричани от нея „задължителни за всяка госпожица четива, които никой не иска тя да прочете“. Доня Лорена казваше, че степента на варварщина в едно общество се определя от дистанцията, която то се опитва да постави между жените и книгите. „Простакът не се стряска от нищо така, както от жена, която умее да чете, да пише, да мисли и отгоре на всичко си показва коленете.“ По време на войната я тикнаха в затвор за жени; разправяха, че се била обесила в килията си.
От самото начало разбрах, че искам да живея сред книги, и започнах да мечтая, че един ден собствените ми истории биха могли да се озоват в някои от томовете, към които се отнасях с благоговейна почит. Книгите ме научиха да мисля, да чувствам и да живея хиляди животи. Не ме е срам да призная, че както бе предсказала доня Лорена, по някое време започнах да харесвам и момчетата. И то много. Мога да споделя на тези страници и да се посмея при спомена как ми се разтреперваха краката, щом видех някои от хамалите, които разтоварваха щайги на пазара Борн и ме гледаха с жадна усмивка; телата им бяха облени в пот, а бронзовата им кожа във фантазиите ми имаше солен вкус. „Ех, какво бих ти дал аз, красавице“ – каза ми веднъж един от тях, преди баща ми да ме заключи вкъщи за цяла седмица – седмица, през която си представях какво искаше да ми даде оня смелчага и се чувствах малко като света Тереза.
Да си призная, момчетата на моята възраст не ме интересуваха особено, пък и те малко се бояха от мен, защото ги бях победила във всичко освен в състезанията им да пикаят по посока на вятъра, за да видят чия струя ще стигне най-далече. Като почти всички момичета на тази възраст, независимо дали си го признават или не, аз харесвах по-големи момчета, и най-вече онези от типа, който всички майки по света определят като „неподходящ за теб“. Аз не умеех да се контя и да подчертавам чара си, поне отначало, но бързо се научих да разбирам кога си падат по мен. Повечето момчета представляваха точно обратното на книгите: бяха семпли и можеха да се прочетат за един миг. Предполагам, че никога не съм била онова, което наричат „добро момиче“. Нямам намерение да се лъжа сама. Кой би искал да бъде добро момиче по своя воля? Не и аз! Сгащвах в някой вход момчетата, които ми харесваха, и ги придумвах със заплахи да ме целунат. Тъй като повечето умираха от страх или дори не знаеха откъде да започнат, ги целувах аз. Моите похождения стигнаха до ушите на енорийския свещеник, който сметна за нужно веднага да проведе екзорсистки ритуал при тези мои ясни признаци за обладаване от нечиста сила. Срамът, който бе брала заради мен, докара на мащехата ми нервна криза, която я държа цял месец. След тази случка тя заяви, че ще стана най-малкото кабаретна танцьорка или „ще свърша в канавката“ (това бе любимият ѝ израз). „И после никой няма да те иска, фльорцо.“ Баща ми, който вече не знаеше какво да прави с мен, предприе постъпки да ме изпрати в много строг религиозен интернат, но моята репутация ме изпревари. Щом разбраха, че става дума за мен, отказаха да ме приемат от страх, че ще покваря останалите ученички. Пиша всичко това без свян, защото мисля, че единственият ми юношески грях беше прекалената ми наивност. Разбих някое и друго сърце, но никога от злонамереност, и по онова време все още вярвах, че на мен никой няма да ми разбие сърцето.