Мащехата ми, която се бе обявила за предана последователка на Девата от Лурд, не губеше надежда и неспирно ѝ се молеше някой ден да ми уври главата или пък да ме сгази трамвай, тъй че най-сетне да се отърве от мен. Според енорийския свещеник моето спасение се състоеше в канализиране на тъмните ми инстинкти в католическия и апостолически път. Спешно скроиха план да ме сгодят, с добро или насила, за сина на едни хора, които държаха сладкарница на улица „Фласадерс“. Той се казваше Висентет и според родителите ми беше добра партия. Висентет бе нежен и мек като кексчетата, които правеше майка му, а душата му беше бяла като пудра захар. Аз бих го схрускала на закуска и той си го знаеше, бедничкият, но нашите семейства смятаха, че този съюз, тъй да се каже, ще убие два заека с един куршум – хем да се задоми момчето, хем да се вкара в правия път фльорцата Изабела.
Висентет, благословен да е измежду всички сладкари, ме обожаваше. Горкият, смяташе ме за най-чистото и красиво нещо във вселената и ме гледаше жално-милно, мечтаейки за сватбената ни гощавка в „Сет портес“ и за сватбеното ни пътешествие с увеселително корабче до края на пристанището. Аз, разбира се, всячески му вгорчавах живота. За нещастие на всички Висентети на тоя свят, а те хич не са малко, момичешкото сърце е като сергия с фишеци под лятното слънце. Клетият Висентет, какво ли не изстрада заради мен. Чух, че накрая се оженил за една втора братовчедка от Рипол92, която била послушница и била готова да се омъжи дори за статуята на незнайния воин, ако това щяло да я спаси от манастира. Двамата са се отдали на правене на деца и кескчета. От каква беда се отърва!
Аз, както можеше да се предвиди, си държах на своето и в крайна сметка направих онова, което баща ми винаги бе смятал за по-страшно дори от възможността баба Везувия да се премести да живее при нас. Най-лошият му кошмар беше, че с моя размътен от книгите мозък ще взема да се влюбя в най-пропадналия тип във вселената, в най-коварното, безсърдечно и зловредно същество, живяло някога на земята; същество, чиято главна цел в живота, освен да задоволява безкрайната си суета, е да прави нещастни клетниците, допуснали грубата грешка да го обикнат. Иначе казано – някой писател. Не поет – разновидност, която баща ми смяташе за сравнително безобиден фантазьор, който може да бъде придуман да си потърси почтена работа в някоя зарзаватчийница и да остави стиховете за неделните следобеди, когато се върне от църква. Не, не поет, ами романист – най-лошата разновидност на породата. Според баща ми тия нямаха оправия и не ги искаха дори и в пъкъла.
Единственият писател от плът и кръв, който съществуваше в моя свят, бе един доста странен чешит (за да се изразя любезно), който обикаляше из квартала. Проучих, че живее в голяма къща недалече от сладкарницата на семейството на Висентет на улица „Фласадерс“. Къщата имаше лоша слава, защото – както злословеха стариците, хората от имотния регистър и един нощен пазач на име Сопонсио, който беше голям клюкар и знаеше всички квартални слухове – била омагьосана, а обитателят ѝ бил малко смахнат. Той се казваше Давид Мартин.
Никога не го бях виждала, защото се предполагаше, че той излиза само нощем и посещава места, неподходящи за благовъзпитани госпожици или почтени люде. Аз смятах, че не се числя нито към едните, нито към другите, затова замислих план, който трябваше да сблъска съдбите ни като неуправляеми влакове. Давид Мартин, единственият жив романист в радиус от пет пресечки от моя дом, все още не знаеше този факт, но животът му много скоро щеше да се промени. Към по-добро. Небесата или адът щяха да му изпратят точно онова, от което се нуждаеше, за да поправи разпътното си съществуване: една ученичка, великата Изабела.
2
Дълга история е как станах официална ученичка на Давид Мартин. Познавайки Давид, не бих се учудила, ако самият той е оставил някъде разказ на тези събития през неговия поглед – разказ, в който моята особа едва ли е обрисувана като героиня. Работата е там, че въпреки желязната му съпротива, успях да се настаня в дома му, в странния му живот и в съзнанието му, което само по себе си бе омагьосана обител. Може би това бе дело на съдбата, а може би се дължеше на факта, че Давид Мартин беше изтерзана душа и без да го осъзнава, се нуждаеше от мен повече, отколкото аз от него. „Изгубени души, които се срещат среднощ“ – написах аз тогава в един опит за мелодраматична поема, която според моя ментор криеше висок риск за диабетици. Такъв си беше той.