Много пъти съм си мислила, че Давид Мартин беше първият истински приятел в живота ми след доня Лорена. Беше почти два пъти по-възрастен от мен и понякога ми се струваше, че е изживял сто живота, преди да ме срещне. Но дори когато отбягваше компанията ми или се карахме за някоя дреболия, го чувствах толкова близък, че пряко волята си разбирах: „краставите магарета се надушват“, както той се шегуваше понякога. Подобно на мнозина добросърдечни люде, Давид обичаше да се крие зад броня от цинизъм и свадливост, но въпреки многобройните му язвителни закачки по мой адрес (на които никак не оставах длъжна, ако трябва да сме справедливи) и престорената му суровост, винаги проявяваше търпение и великодушие към мен.
Давид Мартин ме научи на много неща: да съчинявам фрази, да мисля за езика и всичките му прийоми като за оркестър, разположен пред празна страница, да анализирам текстове и да разбирам как са построени и защо... Той ме научи отново да чета и да пиша, но този път съзнавайки какво правя, защо и с каква цел. И най-вече как. Не се уморяваше да ми повтаря, че в литературата има само една истинска тема: не какво разказваш, а как го разказваш. Останалото, казваше, е занаятчийство. Обясняваше ми също, че да си писател е занаят, който трябва да се изучи, но е невъзможно да се преподава. „Онзи, който не проумява този принцип, по-добре да се захване с нещо друго, че на тоя свят има много работа за вършене.“ Давид смяташе, че аз имам по-малко бъдеще като писателка, отколкото Испания като разумна държава, но той си беше роден песимист (или „осведомен реалист“, както сам се наричаше), тъй че аз, вярна на себе си, се стараех да му правя напук.
С него се научих да се приемам такава, каквато съм, да мисля самостоятелно и дори да се обичам малко. Докато живеех в омагьосаната му къща, станахме приятели, добри приятели. Давид Мартин беше самотник, който неволно гореше мостовете, свързващи го със света; а може би го правеше съзнателно, защото не очакваше по тези мостове да мине нещо добро. Душата му бе прекършена още в детството му и никога не бе могла да се изцели. Отначало се преструвах, че го мразя, после – че му се възхищавам; накрая полагах усилия да не забележи, че изпитвам жал към него – нещо, което го вбесяваше. Колкото повече се стараеше да ме отблъсне – а никога не спря да се опитва, – толкова по-близък го чувствах. В крайна сметка престанах да му противореча във всичко и исках само да го закрилям. Иронията на нашето приятелство бе, че се появих в живота му като ученичка и като спънка, но той сякаш винаги ме бе очаквал. Може би за да го спася – от самия него или от бремето в душата му, което го изяждаше приживе.
Човек се влюбва истински само тогава, когато не си дава сметка за това. И аз се влюбих в този сломен и дълбоко нещастен мъж много преди да осъзная дали изобщо го харесвам. За него бях ясна като отворена книга и той се боеше за мен. Негова бе идеята да започна работа в книжарница „Семпере и синове“, чийто клиент беше още от детските си години. И пак негова идея бе да убеди Хуан – който тогава беше Семпере-син, а в крайна сметка щеше да стане мой съпруг, – да ме ухажва. В ония години Хуан беше толкова плах, колкото Давид можеше да бъде безочлив. В известен смисъл бяха като нощта и деня; по-точно не би могло да се каже, защото в сърцето на Давид винаги цареше нощ.
По онова време бях започнала да проумявам, че никога няма да стана писателка, нито дори подводничар, и че сестрите Бронте ще трябва да почакат някоя по-сродна кандидатка, която да наследи призванието им. Също така започнах да разбирам, че Давид Мартин е болен. В душата му зееше бездна и след като цял живот се бе борил да запази здравомислието си, по времето, когато аз се появих в неговия свят, Давид Мартин беше изгубил битката със себе си. Разсъдъкът му бе като пясък, изтичащ между пръстите. Ако бях послушала здравия разум, щях да избягам презглава, но тогава вече бях развила навика да правя напук на самата себе си.
Много неща се изприказваха след време за Давид Мартин и му се приписаха ужасни престъпления. Аз, струва ми се, го познавах по-добре от всеки друг и съм убедена, че той извърши престъпления единствено срещу себе си. Затова му помогнах да избяга от Барселона, след като полицията го обвини, че е убил покровителя си Педро Видал и неговата съпруга Кристина, в която Давид си мислеше, че е влюбен; по един глупав и злощастен начин някои мъже си въобразяват, че са влюбени в жени, които не умеят да различат от мираж. Затова се молех той никога да не се върне в този град и да намери покой в някое далечно място, а аз да мога да го забравя или поне с течение на времето да се залъжа, че съм го забравила. Но Бог се вслушва само тогава, когато молим за неща, които не са ни нужни.