През следващите четири години се опитвах да забравя Давид Мартин и ми се струваше, че почти съм успяла. След като зарязах мечтата си да пиша, осъществих другата – да живея сред книги и слова. Работех в книжарница „Семпере и синове“; бащата на Хуан бе починал и сега той бе станал „господин Семпере“. Нашето годеничество бе типично за времето отпреди войната – скромно ухажване, бегли ласки по бузите, разходки в неделя следобед и целувки, откраднати под навесите на някой уличен празник, когато наблизо нямаше роднини в засада. Нямаше треперене на коленете, но и не беше необходимо. Човек не може да живее цял живот така, сякаш е на четиринайсет години.
Хуан не след дълго ми предложи брак. Баща ми даде съгласието си за три минути, кланяйки се от благодарност на света Рита, покровителката на непоносимите, щом си представи невероятната гледка: дъщеря му, облечена в бяло и покорно свела глава пред някой свещеник. Барселона, градът на чудесата. Когато казах „да“, го сторих с убеждението, че Хуан е най-добрият мъж, когото някога ще срещна, че не го заслужавам и че съм се научила да го обичам не само със сърцето, но и с разума си. Моето съгласие не беше съгласието на някоя хлапачка. Колко мъдра се чувствах! Майка ми щеше да се гордее с мен. Всички прочетени книги не бяха отишли нахалост. Приех ръката на Хуан с увереността, че най-голямото ми желание е да го направя щастлив и да създам семейство с него. И известно време вярвах, че ще бъде така. Все още си бях наивна.
3
Хората хранят надежди, но със съдбата се разпорежда дяволът. Венчавката щеше да се състои в църквата „Санта Ана“, която се намираше на площадчето точно зад книжарницата. Бяхме разпратили поканите, уредили тържествения обяд, платили цветята и резервирали колата, която трябваше да откара булката до портите на църквата. Аз всеки ден си казвах, че съм изпълнена с радостен трепет и че най-сетне ще бъда щастлива. Спомням си онзи мартенски петък, точно месец преди сватбата, когато бях останала сама в книжарницата, защото Хуан бе отишъл в Тиана да предаде поръчка на един важен клиент. Чух камбанката на вратата, вдигнах очи и го видях. Почти не се беше променил.
Давид Мартин беше от хората, които остаряват само вътрешно. Всеки би се пошегувал, че сигурно е сключил договор с дявола. Всеки освен мен, защото аз знаех, че във фантазиите си той бе убеден в това, макар че неговият личен дявол беше един измислен персонаж, който обитаваше потайните кътове на ума му под името Андреас Корели, парижки издател и зловеща фигура, излязла сякаш изпод перото на самия Мартин. Във въображението си Давид беше убеден, че Корели го е наел да напише една прокълната книга, основополагащ текст на нова религия – фанатична, яростна и разрушителна религия, която трябваше да подпали света за вечни времена. Давид бе обременен от тази и други безумни фантазии и вярваше безпрекословно, че неговият литературен демон го преследва, защото той го е предал, нарушил е споразумението им и е унищожил поредния Malleus Maleficarum93 в последния момент, навярно повлиян от сияйната доброта на непоносимата си ученичка, заради която е видял светлината на истината и е осъзнал грешните си намерения. За това бях послужила аз, великата Изабела; аз, която не вярвах дори в лотарийните билети и си въобразявах, че моята младежка прелест и фактът, че известно време не е дишал разваления въздух на Барселона (където отгоре на всичко го издирваше полицията), ще са достатъчни, за да го изцерят от лудостта му. Щом го погледнах в очите, разбрах, че четирите години скиталчество из незнайни земи не са го излекували ни на йота. Когато ми се усмихна и ми каза, че съм му липсвала, сърцето ми се скъса, избухнах в плач и проклех късмета си. А когато докосна бузата ми, разбрах, че все още съм влюбена в моя личен Дориан Грей, моя любим безумец – единствения мъж, на когото на драго сърце бих позволила да прави с мен каквото си ще.
Не помня какви думи разменихме. Онзи момент се е запазил смътно в паметта ми. Мисля, че всичко, което бях построила във въображението си през годините на отсъствието му, се стовари върху мен за пет секунди и когато се измъкнах изпод отломките, можах само да скалъпя следната бележка до Хуан, която оставих до касовия апарат: