Трябва да замина. Прости ми, любов моя.
Изабела
Знаех, че полицията продължава да издирва Давид, защото не минаваше месец, без да се отбие в книжарницата някой служител от силите на реда, за да попита дали имаме новини от беглеца. Напуснах книжарницата заедно с него и го завлякох почти насила на Северната гара. Давид изглеждаше очарован, че се е завърнал в Барселона, и наблюдаваше всичко с носталгията на умиращ и с невинността на дете. Аз бях примряла от страх и само мислех къде да го скрия. Попитах го дали има някое място, където никой не би могъл да го намери, а и никому не би хрумнало да го търси.
„Сало де Сент94 в кметството“ – отвърна той.
„Говоря сериозно, Давид.“
Винаги съм имала велики хрумвания, а него ден ме осени една от най-знаменитите ми идеи. Давид ми бе разказал веднъж, че някогашният му ментор и приятел, дон Педро Видал, притежавал къща край морето, в едно усамотено кътче на Коста Брава на име С’Агарò. Навремето къщата изпълнявала ролята на онази институция на каталонската буржоазия, наречена любовно гнездо – място, където да се водят госпожици, проститутки или други кандидатки за кратка любов, за да се утоляват мераците на господата от добро потекло, без да се опетнява чистият брачен съюз.
Видал, който разполагал с няколко такива места в удобните предели на Барселона, винаги предлагал на Давид крайморската си любовна бърлога, за да я ползва, както намери за добре. Самият Видал и братовчедите му я използвали единствено през лятото, а дори и тогава за не повече от няколко седмици. Ключът винаги стоял скрит зад един камък на релефа до входа. С парите, които бях отмъкнала от касата в книжарницата, купих два билета до Жирона, а оттам – други два до Сан Фелиу де Гишолс, градче на два километра от залива Сан Пол, където се намираше анклавът С’Агарò. Давид не оказа никаква съпротива. Докато пътувахме, се облегна на рамото ми и заспа.
„От години не съм спал.“
Пристигнахме привечер само с дрехите на гърба си. Щом се озовахме там, възползвайки се от прикритието на нощта, предпочетох да не вземаме кола от гората, а да отидем пеша до вилата. Ключът още си беше там. Къщата бе стояла затворена с години. Разтворих широко всички прозорци и ги оставих така, докато слънцето изгря над морето в подножието на скалистия бряг. Давид цяла нощ спа като дете и когато лъчите погалиха лицето му, отвори очи, стана и дойде при мен. Прегърна ме силно и когато го попитах защо се е върнал, отговори, че е осъзнал, че ме обича.
„Нямаш право да ме обичаш“ – отвърнах.
След години на бездействие онази Везувия, която винаги бях носила в себе си, изригна. Разкрещях му се и излях цялата си тъга, целия гняв и копнеж, с които ме бе оставил. Уверих го, че запознанството ми с него е най-лошото нещо, което ми се е случило в живота, че го мразя, че не искам да го видя никога вече и му пожелавам да изгние в тази къща. Давид само кимна и сведе глава. Предполагам, че именно тогава го целунах, защото винаги аз бях тази, която правеше първата крачка, и с това само за миг съсипах остатъка от живота си. Свещеникът от моето детство се бе заблудил. Не бях дошла на бял свят, за да правя напук, а за да допускам грешки. И онази сутрин, в обятията на Давид, допуснах най-голямата от всички грешки, които можех да извърша.
4
Човек не си дава сметка за пустотата, в която е пропилявал времето си, докато не заживее истински. Понякога животът – не прахосаните дни – се свежда само до един миг, един ден, седмица или месец. Човек разбира, че е жив, защото го боли, защото изведнъж всичко добива значение и когато този кратък момент свърши, остатъкът от съществуването му се превръща в спомен, към който напразно се опитва да се върне до сетния си дъх. За мен такъв момент бяха седмиците, които преживях в къщата край морето в компанията на Давид. Би трябвало да кажа: в компанията на Давид и на сенките, които се криеха в душата му и съжителстваха с нас. Тогава обаче ми беше все едно. Щях да го придружа и в ада, ако ме беше помолил. Предполагам, че в известен смисъл направих точно това.
В подножието на стръмния бряг имаше колиба с две лодки с гребла и дървен кей, който се врязваше в морето. Почти всяка сутрин Дейвид сядаше призори в края на кея, за да съзерцава изгрева. Понякога се присъединявах към него и се къпехме в заливчето сред скалите. Беше март и водата бе още студена, но след малко се връщахме тичешком в къщата и сядахме пред огъня в камината. После правехме дълги разходки по пътя, който заобикаляше скалистия бряг и водеше до един пуст плаж; местните хора го наричаха Са Конка. В гората зад плажа имаше циганско поселище, от което Давид купуваше продоволствия. Щом се върнехме вкъщи, той сготвяше нещо и после сядахме да вечеряме, слушайки някои от старите плочи, останали от Видал. Много нощи, щом слънцето се скриеше, излизаше силен северен вятър, който виеше сред дърветата и блъскаше кепенците. Тогава се налагаше да затваряме прозорците и да палим свещи из цялата къща. После постилах одеяла пред жаравата в камината и хващах Давид за ръка, защото макар че бе двойно по-възрастен и бе изживял неща, които дори не можех да си представя, с мен винаги се държеше плахо и аз трябваше да насочвам ръцете му, за да ме съблече бавно, както на мен ми харесваше. Вероятно би трябвало да се засрамя, че пиша тези думи и възкресявам тези спомени, но вече не са ми останали ни срам, ни свян, които да предложа на света. Споменът за онези нощи, за ръцете и устните му, изследващи кожата ми, и за щастието и насладата, изживени между ония четири стени, са най-красивото, което ще отнеса със себе си, наред с раждането на Даниел и годините, в които го гледах как расте.