Сега вече зная, че истинската цел на живота ми, която никой – дори и аз – не бе могъл да предвиди, бе да зачена моя син Даниел през седмиците, които прекарах с Давид. Зная също, че светът охотно би ме осъдил, задето обичах този мъж, задето заченах сина си тайно и в грях, и задето лъгах. Наказанието, справедливо или не, не закъсня. В тоя живот никой не може да е щастлив даром, та дори и само за миг.
Една сутрин, когато Давид слезе на кея, аз се облякох и отидох в едно заведение при залива Сан Пол, наречено „Морската кръчма“. Оттам се обадих на Хуан. Бяха минали две седмици и половина, откакто бях изчезнала.
„Къде си? Добре ли си, в безопасност ли си?“ – попита той.
„Да.“
„Ще се върнеш ли?“
„Не зная. Нищо не зная, Хуан.“
„Аз много те обичам, Изабела. И винаги ще те обичам. Независимо дали ще се върнеш, или не.“
„Няма ли да ме попиташ дали аз те обичам?“
„Не е нужно да ми даваш обяснения за каквото и да било, ако не искаш. Ще те чакам. Винаги.“
Тези думи ме пронизаха като нож и когато се върнах в къщата, все още плачех. Давид, който ме чакаше на прага, ме прегърна.
„Не мога да остана тук с теб, Давид.“
„Зная.“
Два дни по-късно един от циганите на плажа дойде да ни предупреди, че Гражданската гвардия е разпитвала за мъж и момиче, забелязани в този район. Имали снимка на Давид и казали, че е издирван за убийство. Това бе последната нощ, която прекарахме заедно. На следващия ден, когато се събудих сред одеялата пред огъня, Давид вече го нямаше. Беше ми оставил бележка, в която ме съветваше да се върна в Барселона, да се омъжа за Хуан Семпере и да бъда щастлива и за двама ни. Предната нощ му бях признала, че Хуан ми бе предложил брак и аз бях приела. До ден днешен не знам защо му разказах това. Не знам дали целях да го отблъсна, или исках да ме помоли да го придружа в неговото спускане в ада. Той реши вместо мен. Когато му бях казала, че няма право да ме обича, ми беше повярвал.
Разбрах, че е безсмислено да го чакам, че няма да се върне нито следобеда, нито на следващия ден. Изчистих къщата, покрих отново мебелите с чаршафи и затворих всички прозорци. Оставих ключа зад камъка на стената и се запътих към гарата.
Разбрах, че нося неговото дете в утробата си, още щом се качих във влака в Сан Фелиу. Хуан, на когото се бях обадила от гарата преди тръгване, дойде да ме посрещне. Прегърна ме и не пожела да ме разпитва къде съм била. Аз не смеех дори да го погледна в очите.
„Не заслужавам любовта ти“ – признах му.
„Не говори глупости.“
Проявих се като страхливка. Боях се за себе си, за детето, което знаех, че нося. Седмица по-късно се венчах с Хуан Семпере в църквата „Санта Ана“ в уречения ден. Прекарахме първата си брачна нощ в хотел „Испания“. Когато се събудих на следващата сутрин, чух Хуан да плаче в банята. Колко прекрасен щеше да бъде животът, ако можехме да обичаме онези, които го заслужават.
Моят син, Даниел Семпере Жисперт, се роди девет месеца по-късно.
5
Така и не разбрах защо Давид реши да се върне в Барселона през последните дни на войната. Онази сутрин, когато изчезна от крайморската къща, помислих, че никога вече няма да го видя. Когато се роди Даниел, загърбих момичето, което бях преди, и спомените за времето, прекарано с Давид. Единственият ми хоризонт през тези години бе грижата за Даниел, стремежът да бъда за него майката, която трябваше да бъда, и да го предпазвам от един свят, който се бях научила да виждам така, както го виждаше Давид. Свят на мрак, на завист и злоба, на низост и омраза. Свят, в който всичко е фалшиво и всички лъжат. Свят, който не заслужава да оцелее, но моят син бе дошъл на този свят и аз трябваше да го опазя от него. Никога не съм искала Давид да разбере за съществуването на Даниел. Когато се роди, се зарекох, че никога не ще узнае кой е баща му, защото истинският му баща, човекът, който го отгледа заедно с мен, Хуан Семпере, бе най-добрият баща, който би могъл да има. Бях убедена, че ако някой ден Даниел научи или заподозре истината, никога няма да ми прости. И въпреки всичко пак бих постъпила така. Давид Мартин изобщо не биваше да се връща в Барселона. Дълбоко в душата си вярвам, че го направи, защото по някакъв начин се догаждаше за истината. Може би това беше същинското наказание, което неговият вътрешен демон бе запазил за него. И щом прекоси границата, Давид обрече и двама ни.