Когато дойде време за разпределяне на възнагражденията и плячката, Валс получи своя дял, придружен с урок за правилата на играта. Режимът нямаше нужда от поети, а от тъмничари и инквизитори. И тъй, той неочаквано се сдоби с назначение, което смяташе за недостойно и много под нивото на интелектуалните му способности: директор на затвора в крепостта Монжуик. Естествено, човек като Валс не пропуска шансове, тъй че той съумя да използва този обрат на съдбата, за да подготви почвата за бъдещия си възход и мимоходом да затвори и унищожи всички реални или въображаеми противници в дългия си списък, или да се разпореди с тях по свое усмотрение. Никога не ще разбера как в този списък бе попаднал и Давид Мартин, макар че той съвсем не бе единственият. Но по някаква причина Валс проявяваше болезнен, маниакален интерес към него.
Щом узна, че Давид Мартин е постъпил в затвора Модело, Валс издейства прехвърлянето му в крепостта Монжуик и не миряса, докато не го видя зад решетките на една от своите килии. Моят съпруг Хуан познаваше един млад адвокат на име Фернандо Брианс, клиент на книжарницата. Отидох да се срещна с него, за да ми каже какво би могъл да направи за Давид. Спестяванията ни бяха нулеви и адвокатът – добър човек, с когото много се сприятелихме през тези трудни месеци – се съгласи да работи без хонорар. Брианс имаше връзки в затвора Монжуик (по-конкретно с един от пазачите на име Бебо) и така установи, че Валс си бе съставил план относно Давид. Познаваше творчеството му и въпреки че неспирно го определяше като „най-лошия писател на света“, се мъчеше да го убеди да напише – или пренапише – куп страници от негово име. С това произведение, възползвайки се от новата си позиция в режима, Валс се надяваше да си изгради репутация като литератор. Мога да си представя какво му е отговорил Давид.
Брианс опита какво ли не, но обвиненията, които тегнеха над Давид, бяха твърде сериозни. Оставаше само да се апелира към снизхождението на Валс, за да не бъде третиран затворникът така сурово, както всички си представяхме. Пренебрегвайки съветите на Брианс, отидох да се срещна с Валс. Сега зная, че допуснах грешка, непоправима грешка. Насочих към себе си ненаситния му ламтеж, пък макар и само заради това, че той видя в мое лице още едно от притежанията на обекта на своята омраза – Давид Мартин.
Като мнозина в неговото положение, Валс бързо се учеше как да търгува с притесненията на роднините и близките на затворниците, намиращи се под властта му. Брианс постоянно ме предупреждаваше. Хуан, който се догаждаше, че моето отношение и предаността ми към Давид отиват по-далеч от едно благородно приятелство, гледаше с опасение на моите посещения при Валс в крепостта. „Мисли за сина си“ – казваше ми той. И имаше право, но аз бях егоистка. Не бях в състояние да изоставя Давид, ако имаше нещо, което можех да направя. Това вече не беше въпрос на достойнство. Никой, който е оцелял от гражданска война, не е запазил поне малко достойнство, с което да се хвали. Грешката ми беше, че не проумях, че Валс всъщност не желаеше да ме притежава, нито да ме унижи. Той искаше да ме унищожи, защото в крайна сметка бе разбрал, че това бе единственият начин да прекърши и нарани Давид.
Цялата ми настойчивост, цялата наивност, с която се опитвах да го убедя, се обърна против нас. Нямаше значение колко го ласкаех, колко се преструвах, че го уважавам и се боя от него, колко се унижавах пред него, молейки да прояви милосърдие към затворника. С всичко това само наливах масло в огъня, който изгаряше Валс отвътре. Сега зная, че с опитите си да помогна на Давид всъщност го обрекох.
Когато осъзнах това, вече беше много късно. Отегчен от работата си, от себе си и от това, че славата не бърза да го споходи, Валс запълваше времето си с фантазии. Една от тях беше, че се е влюбил в мен. Искаше ми се да вярвам, че ако го убедя, че фантазията му има някакво бъдеще, може би ще прояви великодушие. Но той се отегчи и от мен. Отчаяна, заплаших, че ще го разоблича, че ще разкрия публично кой е всъщност и докъде стига низостта му. Валс се присмя над мен и моята наивност, но пожела да ме накаже. За да нарани Давид и да му нанесе окончателния удар.
Само преди седмица и половина Валс ми определи среща в кафенето на Операта на „Лас Рамблас“. Отидох там, без да кажа на никого, дори и на съпруга си. Бях сигурна, че това ще е последният ми шанс. Не постигнах нищо. Същата нощ разбрах, че нещо не е наред. Призори се събудих с гадене. Видях в огледалото, че очите ми са пожълтели и че по шията и гърдите ми са избили петна. На разсъмване взех да повръщам кръв. Тогава започна и болката. Болка, студена като нож, който раздира вътрешностите. Бях вдигнала температура и не можех да задържам никаква храна или течности. Косата ми падаше на кичури. Мускулите на цялото ми тяло бяха изопнати като въжета и ме караха да викам от болка. Течеше ми кръв от кожата, от очите и устата.