Лекарите не можаха да направят нищо. Хуан вярва, че съм хванала някаква болест и че има надежда. Не може да възприеме мисълта, че ще ме изгуби, а аз не мога да възприема мисълта, че ще ги оставя сами – него и сина ми Даниел, спрямо когото се провалих като майка, допускайки желанието ми, копнежът ми да спася онзи, когото смятах за любовта на живота ми, да надделее над дълга ми.
Зная, че Маурисио Валс ме отрови онази вечер в кафенето на Операта. Зная, че го направи, за да сломи Давид. Зная, че ми остават броени дни живот. Всичко се разви много бързо. Намирам утеха само в лауданума, който притъпява болката във вътрешностите, и в тази тетрадка, на чиито страници пожелах да призная греховете и простъпките си. Брианс, който ме посещава всеки ден, знае, че пиша, за да поддържам искрицата живот, за да потушавам огъня, който ме изгаря. Помолих го да унищожи тези страници след смъртта ми, без да ги чете. Никой не бива да прочете това, което съм разказала тук. Никой не бива да узнае истината, защото съм разбрала, че на тоя свят истината само вреди и че Бог обича и закриля лъжците.
Вече няма на кого да се моля. Всичко, в което вярвах, ми изневери. На моменти не си спомням коя съм и само препрочитането на тази тетрадка ми помага да проумея какво се случва. Ще пиша до самия край. За да си спомня. За да се опитам да оцелея. Ще ми се да можех да прегърна сина ми Даниел и да го накарам да разбере, че каквото и да стане, никога не ще го изоставя. Че ще бъда с него, че го обичам. Боже мой, прости ми. Не знаех какво правя. Не искам да умра. Боже мой, остави ме да поживея още един ден, за да мога да взема Даниел в обятията си и да му кажа колко го обичам...
В това ранно утро, както често се случваше, Фермин бе излязъл да се поразходи из пустите улици на покритата със скреж Барселона. Ремихио, кварталният нощен пазач, вече го познаваше и щом го видеше, винаги го разпитваше за неговата инсомния95. Беше научил тази дума от едно радиопредаване за дамска аудитория, което слушаше тайно, защото се отъждествяваше с почти всички болежки, излагани в него, включително и с описваната с един термин, който силно го интригуваше – менопауза. За последното бе убеден, че се лекува, като си търкаш срамотиите с пемза.
– Защо го наричат инсомния, когато искат да кажат съвест?
– Какъв мистик сте вие, Фермин! Ако аз имах женичка като вашата, която да ме чака топла-топла между чаршафите, само тогава щеше да ме мъчи безсъница. И се загърнете хубаво, че тази година зимата дойде късно, ама е бая студена.
Едночасовата борба с режещия вятър, който засипваше улиците с мокър сняг, убеди Фермин да се отправи към „Семпере и синове“. Имаше несвършена работа и се бе научил да се наслаждава на онези мигове, когато беше сам в книжарницата, преди слънцето да изгрее или Даниел да слезе да отвори. Зави по синкавия проход на улица „Санта Ана“ и съзря в далечината слаба светлина, обагрила стъклата на витрината. Приближи се бавно, заслушан в ехото от стъпките си, и се спря на няколко метра оттам, криейки се от вятъра в един вход. Прекалено рано бе дори за Даниел, помисли си Фермин. Това със съвестта май щеше да се окаже заразно.
Тъкмо се двоумеше дали да се прибере вкъщи и да събуди Бернарда с мощна демонстрация на иберийска мъжественост, или да влезе в книжарницата и да прекъсне заниманието на Даниел (най-вече за да се увери, че то не е свързано с огнестрелни оръжия или остри предмети), когато зърна приятеля си да излиза на улицата. Фермин се притаи още по-навътре във входа, докато не усети как мандалото на вратата се впи в бъбреците му, и видя, че Даниел заключи книжарницата и се запъти към „Пуерта дел Анхел“. Беше излязъл по риза и носеше нещо под мишница – някаква книга или тетрадка. Фермин въздъхна. Тая работа не изглеждаше добре. Бернарда трябваше да почака, за да разбере къде зимуват раците.
В продължение на почти половин час Фермин го следва из плетеницата от улички, които се спускаха към пристанището. Не се наложи да се прикрива, защото Даниел изглеждаше изцяло погълнат от мислите си и нямаше да забележи, че някой върви след него, та дори да беше цяла група танцьори на степ. Фермин, който зъзнеше от студ и се разкайваше, че е подплатил палтото си със спортни вестници от порьозна хартия, доста ненадеждна при такива обстоятелства, вместо със солидните неделни броеве на „Ла Вангуардия“, се изкушаваше да извика своя приятел. После обаче размисли. Даниел крачеше като в транс, без да забелязва мокрия сняг, който полепваше по него.