Най-сетне пред тях изникна „Пасео де Колон“, а отвъд него – миражът от навеси, мачти и мъгла, който изпълваше пристанището. Даниел пресече булеварда и заобиколи два трамвая, спрели в очакване на зората. Той навлезе сред тесните проходи между навесите и огромните като катедрали халета, които подслоняваха какви ли не товари, и стигна до вълнолома. Там някакви рибари, които приготвяха мрежите и такъмите си, за да излязат в морето, бяха запалили огън в празен бидон от газьол, за да се стоплят. Даниел се приближи към тях и те се дръпнаха встрани, щом го забелязаха. Навярно зърнаха в изражението му нещо, което не приканваше към разговор. Фермин ускори крачка и видя как Даниел хвърли в огъня тетрадката, която носеше под мишница.
Фермин се приближи до своя приятел и му се усмихна немощно от другата страна на бидона. Очите на Даниел блестяха на светлината на пламъците.
– Ако искате да пипнете пневмония, трябва да знаете, че Северният полюс се намира точно в обратната посока – подхвърли Фермин.
Даниел си направи оглушки и остана загледан в огъня, поглъщащ страниците, които се сбръчкваха сред пламъците, сякаш невидима ръка ги унищожаваше една по една.
– Беа ще се разтревожи, Даниел. Защо да не се приберем?
Даниел вдигна очи и погледна Фермин напълно безизразно, като че ли го виждаше за пръв път в живота си.
– Даниел?
– Къде е? – попита приятелят му с равен, студен глас.
– Моля?
– Пистолетът. Какво направихте с него, Фермин?
– Дадох го за благотворителност.
Ледена усмивка заигра по устните на Даниел. Фермин, който никога не бе усещал с такава яснота, че е на косъм да го изгуби завинаги, се приближи до него и обви раменете му с ръка.
– Да си вървим у дома, Даниел. Моля ви.
Той най-сетне кимна и двамата бавно се прибраха в пълно мълчание.
Разсъмваше се, когато Беа чу как вратата на жилището се отвори и стъпките на Даниел се разнесоха във вестибюла. Тя от часове седеше, наметната с одеяло, в едно кресло в трапезарията. Силуетът му се очерта в коридора. Дори да я забеляза, с нищо не го показа. Отмина и се отправи към спалнята на Жулиан, която гледаше към площадчето с църквата „Санта Ана“. Беа стана и го последва. Завари Даниел на прага на стаята, загледан в малкия, който кротко спеше. Беа сложи ръка на гърба на мъжа си.
– Къде беше? – тихо попита тя.
Даниел се обърна и я погледна в очите.
– Кога ще свърши всичко това, Даниел? – промълви Беа.
– Скоро – отвърна той. – Скоро.
91 Трагичната седмица (25 юли – 2 август 1909) – название на серия от кървави сблъсъци между армията и работническата класа на Барселона и други каталонски градове, подкрепена от анархисти, социалисти и републиканци. Конфликтът е породен от свикването на резервни войски от министър-председателя Антонио Маура, когато Испания подновява военно-колониалната си дейност в Мароко на 9 юли 1909 г.
92 Град в провинция Жирона в Каталония.
93 „Malleus Maleficarum“ („Чук за вещиците“) – известен трактат по демонология, написан от двама германски монаси, доминиканските инквизитори Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер, през 1486 г. и публикуван за първи път в град Шпайер през 1487 г.
94 Сало де Сент („Съветът на стоте“) – някогашната заседателна зала в сградата на кметството в Барселона.
95 Безсъние.
Libera me96
Мадрид
януари 1960 г.
1
В металносивото утро Ариадна пое по дългата алея, оградена с кипариси. Носеше букет червени рози, които бе купила пътьом от сергия пред портите на едно гробище. Цареше пълна тишина. Не се чуваше птича песен, нито пък вятърът дръзваше да погали окапалата шума, която покриваше паважа. Придружавана само от звука от стъпките си, Ариадна стигна до голямата решетеста врата, увенчана с надпис:
ВИЛА МЕРСЕДЕС
Дворецът на Маурисио Валс се издигаше отвъд една идилична Аркадия с градини и горички. Кули и мансарди се врязваха в пепелявото небе. Ариадна – бяла точица сред сенчестия пейзаж – огледа силуета на къщата, която се провиждаше иззад статуите, фонтаните и живия плет. Заприлича ѝ на смъртно ранено чудовище, довлякло се сред тези гори. Вратата на оградата бе открехната. Ариадна влезе.
По пътя зърна железопътни релси, които заобикаляха градините, очертавайки периметъра на имота. Миниатюрен влак с парен локомотив и два вагона сякаш бе заседнал сред храстите. Тя продължи по павираната пътека, която водеше към главната постройка. Фонтаните бяха пресъхнали, а каменните им ангели и мраморните им мадони – потъмнели. Клоните на дърветата бяха обсипани с белезникави пашкули, напомнящи мънички гробници, изтъкани от захарни нишки. Рояци паяци висяха от тях във въздуха. Ариадна мина по моста над големия овален басейн. Зеленикавата му вода, покрита с фин воал от блестящи водорасли, бе осеяна с труповете на малки птички, които сякаш бяха паднали от небето, поразени от някакво проклятие. Малко по-далече, сред сенките, се виждаха празните гаражи и постройките за прислугата.