Сега смъртта бе дошла във Вила Мерседес и девойката скоро щеше да има развалините на дома изцяло на свое разположение. Знаеше, че всички са я излъгали. Вярваше, че баща ѝ е жив и здрав и ще се върне при нея при първа възможност. Знаеше го, защото Алисия ѝ го бе обещала. Беше ѝ обещала, че ще открие баща ѝ.
Когато видя как смъртта се качи по парадното стълбище и влезе в къщата, Мерседес се усъмни. Може би бе сгрешила. Може би бялата фигура, която бе взела за гостенката с косата, беше просто Алисия, завърнала се, за да я заведе при баща ѝ. Това бе единственото логично обяснение. Девойката знаеше, че Алисия никога няма да я изостави.
Тя излезе от павилиона с куклите и се отправи към главната постройка. На влизане чу стъпки на горния етаж и се качи тичешком по стълбите – точно навреме, за да види как онзи силует влезе в стаята на госпожата. В коридора се носеше ужасна смрад. Мерседес закри с ръка устата и носа си и отиде до вратата. Бялата фигура се бе надвесила като ангел над леглото на госпожата. Момичето затаи дъх. Тогава фигурата взе една възглавница и силно натисна с нея лицето на госпожата, чието тяло се разтресе в гърчове, а след малко застина неподвижно.
Фигурата полека се обърна и Мерседес усети такъв студ, какъвто никога не бе изпитвала. Беше сгрешила. Това не бе Алисия. Смъртта, облечена в бяло, се приближи бавно и се усмихна. Подаде ѝ червена роза, която Мерседес взе с треперещи ръце, и я попита:
– Знаеш ли коя съм аз?
Мерседес кимна. Смъртта я прегърна с безкрайна обич и нежност. Девойката се остави на ласките ѝ, сдържайки сълзите си.
– Шшш – прошепна смъртта. – Никой никога вече няма да ни раздели. От сега нататък никой няма да ни стори зло. Ще бъдем винаги заедно. С татко и мама. Винаги заедно. Ти и аз...
3
Алисия се събуди на задната седалка на таксито. Надигна се и установи, че е сама. Прозорците бяха замъглени. Тя избърса стъклото с ръкава си и видя, че са спрели на бензиностанция. Една лампа хвърляше сноп жълтеникава светлина, който потрепваше всеки път, когато по шосето стремително профучаваха камиони. В ранното утро небето бе оловносиво, без никаква пролука. Алисия потърка очи и свали прозорчето. Струя леден въздух тутакси я разсъни. Остра болка прониза таза ѝ. Тя изстена и се хвана за хълбока. След малко болката стихна до тъпо туптене – предупреждение за пристъпа, който се задаваше. Най-умно би било да вземе едно-две хапчета, преди да се е влошила, но искаше да е с ясно съзнание. Нямаше друг избор. След няколко минути таксиметровият шофьор излезе от заведението на бензиностанцията, като носеше две картонени чаши и кесия, изпъстрена с мазни петна. Махна с ръка на клиентката си и бързо се приближи до колата.
– Добро утро – рече, сядайки отново зад волана. – Навън е адски студ. Донесох ви закуска. По-скоро типична за района, отколкото континентална, но поне е топла. Кафе с мляко и бухти, които изглеждат добре. Помолих ги да сипят в кафето мъничко коняк за повдигане на духа.
– Благодаря. Кажете ми какво ви дължа.
– Всичко е включено в курса на таксито, пълен пансион. Хайде, хапнете нещо. Добре ще ви дойде.
Закусиха мълчаливо в автомобила. Алисия не беше гладна, но знаеше, че трябва да яде. При всяко преминаване на тежкотоварни камиони огледалото за обратно виждане потреперваше и цялата кола се тресеше.
– Къде сме?
– На десет километра от Мадрид. Няколко шофьори разносвачи ми казаха, че има постове на Гражданската гвардия на входовете на почти всички национални магистрали, идващи от изток, затова си помислих, че може да заобиколим и да влезем по шосето на Каса де Кампо или през квартал Монклоа – каза таксиметровият шофьор.
– И защо да правим това?
– Знам ли? Хрумна ми, че едно барселонско такси, което влиза в Мадрид в седем сутринта, може би ще привлече внимание. Заради жълтия цвят, не за друго. Пък и ние с вас, не се обиждайте, изглеждаме доста странна двойка. Все пак вие командвате парада.
Алисия изпи кафето с мляко на един дъх. Конякът изгаряше гърлото като бензин, но поне кокалите им се постоплиха. Таксиметровият шофьор я наблюдаваше с крайчеца на окото си. До този момент тя не му бе обърнала особено внимание. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, рижав и с бледа кожа. Носеше очила, залепени по средата с лейкопласт, и все още имаше юношеско изражение.
– Как се казвате? – попита Алисия.
– Аз ли?
– Не, таксито.
– Ернесто. Казвам се Ернесто.
– Имате ли ми доверие, Ернесто?