– А вие заслужавате ли доверие?
– До известна степен.
– Аха. Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос? – рече таксиметровият шофьор. – Може да не ми отговаряте, ако не искате.
– Изстреляйте го смело.
– Точно за стрелба иде реч. Одеве, когато излизахме от Гуадалахара, взехме един остър завой и всичко, което носехте в чантата си, се изсипа на седалката. Понеже спяхте, не исках да ви безпокоя и го прибрах обратно...
Алисия кимна с въздишка.
– Значи сте видели, че нося пистолет.
– Ами да. И не приличаше на воден, макар че не разбирам от оръжия.
– Ако това ще ви успокои, може да ме оставите тук. Ще ви платя според уговорката ни и ще помоля някого от вашите приятели разносвачи да ме закара до Мадрид. Някой сигурно ще прояви желание.
– В това не се съмнявам, но няма да съм спокоен.
– За мен не се тревожете. Умея да се грижа за себе си.
– Честно казано, повече се тревожа за разносвачите. Ще ви откарам аз, както сме се договорили, и точка по въпроса.
Ернесто запали мотора и хвана волана с две ръце.
– Къде отиваме?
Завариха един потънал в мъгла град. Тя пълзеше на талази над кулите и куполите на сградите по „Гран Виа“. Валма от металносива пàра се носеха над паважа и обвиваха колите и автобусите, чиито фарове едва успяваха да пробият полумрака. Трафикът пъплеше бавно и неуверено, а фигурите на пешеходците напомняха призраци, замръзнали по тротоарите.
Когато минаха покрай хотел „Испания“, официалното ѝ жилище през последните години, Алисия вдигна очи към прозореца на някогашната си стая. Прекосиха центъра на града, похлупен под савана на мъглата, докато накрая фонтанът на Нептун изникна пред погледите им.
– Слушам ви – рече Ернесто.
– Продължете до „Лопе де Вега“, завийте надясно и после се качете по първата улица – „Дуке де Мединасели“ – каза Алисия.
– Нали отиваме в „Палас“?
– Да, но ще минем отзад. Откъм входа за кухненските помещения.
Шофьорът кимна и последва указанията ѝ. Улиците бяха почти пусти. Хотел „Палас“ заемаше цяла пресечка с трапецовидна форма и представляваше малък град сам по себе си. Заобиколиха този участък и стигнаха до един ъгъл, където Алисия помоли таксиметровия шофьор да спре зад една камионетка, от която някакви работници тъкмо разтоварваха щайги с хляб, плодове и други продоволствия.
Ернесто наклони глава и погледна внушителната фасада.
– Ето ви обещаното – рече Алисия.
Той се обърна и видя пачката банкноти в ръката ѝ.
– Не искате ли да ви изчакам?
Алисия не отговори.
– Ще се върнете, нали?
– Вземете парите.
Таксиметровият шофьор се колебаеше.
– Само ми губите времето. Вземете парите.
Ернесто взе пачката.
– Пребройте ги.
– Имам ви доверие.
– Вие си знаете.
Шофьорът видя как тя извади някакъв предмет от чантата си и го пъхна в жакета си. Бе готов да се обзаложи, че това не беше червило.
– Вижте, тая работа не ми харесва. Защо да не си тръгнем?
– Ще си тръгнете вие, Ернесто. Щом сляза от колата, върнете се в Барселона и забравете, че сте ме виждали.
Той усети, че стомахът му се сви. Алисия сложи ръка на рамото му, стисна го сърдечно и слезе от таксито. Само след секунди се скри зад вратите на хотел „Палас“.
4
Големият хотел вече работеше с пълна пàра, за да сервира закуска на най-ранобудните си гости. Цяла армия от готвачи, помощник-готвачи, прислужници и сервитьори сновеше из кухните и тунелите с товарни колички и подноси. Алисия се запровира през тази суматоха, пропита с мирис на кафе и хиляди деликатеси. Пътьом служителите я поглеждаха изненадани, но бяха твърде заети, за да се замислят над присъствието ѝ, вземайки я за заблудила се гостенка на хотела или, по-вероятно, за елитна проститутка, която се измъква дискретно в края на работната си смяна. Науката за невидимото е част от етикета на всеки луксозен хотел и Алисия безсрамно разигра тази карта, за да стигне до зоната на сервизните асансьори. Качи се на първия заедно с една камериерка, която носеше хавлиени кърпи и сапуни и я оглеждаше от глава до пети със смесица от любопитство и завист. Алисия ѝ се усмихна приятелски, давайки да се разбере, че са другарки по съдба.
– Толкова рано? – попита камериерката.
– Ранно пиле рано пее.
Момичето кимна плахо. Слезе на четвъртия етаж. Когато вратите се затвориха и асансьорът продължи към последния, Алисия извади от чантата си връзка ключове и потърси златистия ключ, който Леандро ѝ бе връчил преди две години. „Това е шперц. Отваря всички стаи в хотела, включително и моята. Използвай го разумно. Никога не влизай някъде, където не знаеш какво те очаква.“