Сервизният асансьор отвори врати в един малък проход, скрит до санитарните и пералните помещения. Алисия го измина чевръсто и открехна мъничко вратата, водеща към главния коридор, който опасваше целия етаж. Апартаментът на Леандро се намираше в един ъгъл с изглед към „Пласа де Нептуно“. Тя излезе в коридора и се отправи натам. По пътя се размина с един гост, който се връщаше в стаята си вероятно след закуска. Той ѝ се усмихна вежливо и Алисия му отвърна със същото. Завивайки по коридора, тя зърна вратата на Леандровия апартамент. На входа не се виждаше никаква охрана. Леандро мразеше показните порядки и поставяше на първо място дискретността и липсата на мелодрама. Но Алисия знаеше, че поне двама от хората му сигурно бяха наблизо – или в съседната стая, или пък някъде из хотела. Прецени, че в най-добрия случай разполага с пет или десет минути.
Спря се пред апартамента и се огледа и на двете страни. Пъхна предпазливо ключа в ключалката и го завъртя леко. Вратата се отвори и Алисия се вмъкна вътре. Затвори вратата и се подпря на нея за няколко секунди. Малък вестибюл водеше към коридор, зад който бе овалната стая, намираща се под купола на една от кулите на хотела. Откакто Алисия помнеше, Леандро живееше на това място. Тя се прокрадна към стаята и сложи ръка на оръжието, което носеше на колана си. Всекидневната тънеше в полумрак. Вратата на спалнята беше открехната и на прага ѝ се очертаваше ивица светлина. Алисия чу звук от течаща вода и свирукане, което познаваше много добре. Отиде до вратата и я отвори докрай. В дъното на спалнята се виждаше леглото, празно и разхвърляно. Вляво бе вратата на банята, която бе отворена. Оттам излизаше облак пàра с аромат на сапун. Алисия се спря на прага.
Застанал с гръб към нея, Леандро се бръснеше старателно пред огледалото. Носеше ален халат и чехли в тон. Отстрани го чакаше ваната, пълна и вдигаща пàра. От радиото се разнасяше тиха мелодия, която той си подсвиркваше. Алисия срещна погледа му в огледалото и Леандро ѝ се усмихна топло, без да показва никаква изненада.
– Очаквах те от доста дни. Навярно си забелязала, че наредих на момчетата да се разкарат от пътя ти.
– Благодаря.
Той се обърна и избърса пяната от лицето си с хавлиена кърпа.
– Направих го за тяхно добро. Знам, че никога не си обичала екипната работа. Закусила ли си? Да ти поръчам ли нещо?
Алисия поклати глава. Извади пистолета и го насочи към корема му. Леандро изсипа в дланта си малко лосион за след бръснене и го разтри по лицето си.
– Предполагам, че това е оръжието на бедния Ендая. Добре измислено. Вероятно е безполезно да те питам къде можем да намерим трупа му. Казвам го най-вече защото имаше жена и деца.
– Потърсете го в някоя консерва с котешка храна.
– Колко малко държиш на семейството, Алисия. Да седнем ли?
– Така сме добре.
Леандро се подпря на тоалетния шкаф.
– Както кажеш.
Алисия се поколеба за миг. Най-просто би било да стреля сега. Да изпразни пълнителя и да се опита да се измъкне жива от стаята. Ако имаше късмет, щеше да стигне до сервизното стълбище. Кой знае, може би дори щеше да се добере до фоайето на хотела, преди да я повалят. Както винаги, Леандро прочете мислите ѝ и я изгледа със съчувствие и бащинска обич, клатейки бавно глава.
– Не биваше да ме изоставяш – рече. – Нямаш представа колко ме заболя от твоето предателство.
– Никога не съм ви предавала.
– Моля те, Алисия. Прекрасно знаеш, че винаги си била моята любимка. Моят шедьовър. Двамата с теб сме създадени един за друг. Просто сме идеалният екип.
– Затова ли изпратихте онази гадина да ме убие?
– Ровира ли?
– Така ли се казваше наистина?
– Понякога. Той трябваше да те замести. Изпратих го само за да се учи от теб и да те наблюдава. Той много ти се възхищаваше. От две години те изучаваше – всеки твой случай, всяко досие. Казваше, че си най-добрата. Моя беше грешката да помисля, че навярно би могъл да заеме твоето място. Сега разбрах, че никой не може да те замени.
– Дори и Ломана ли?
– Рикардо така и не проумя поръчението си. Започна да прави субективни преценки и да рови където не трябва, когато от него се изискваше само груба сила. Заблуди се на кого дължи лоялност. В този занаят никой не оцелява дълго, ако не му е ясно на кого да е лоялен.
– А на кого сте лоялен вие?
Леандро поклати глава.
– Защо не се върнеш при мен, Алисия? Кой ще се грижи за теб така, както аз? Че аз те познавам, сякаш си плът от плътта ми. Стига ми да те погледна, за да разбера, че в този миг умираш от болка, но си предпочела да не пиеш нищо, за да си с ясен ум. Гледам те в очите и виждам, че се страхуваш. Страхуваш се от мен. И ме боли от това, толкова ме боли...