– Ако искате едно хапче или цялото шише, на ваше разположение е.
Леандро се усмихна тъжно.
– Признавам, че сгреших. И те моля за прошка. Това ли искаш? Ако трябва, даже ще коленича пред теб, не ме е срам. Твоето предателство много ме нарани и ме заслепи – мен, който съм те учил, че никога не бива да вземаш решения от позицията на озлоблението, болката или страха. Както виждаш, Алисия, и аз съм човешко същество.
– Всеки миг ще се разплача.
Злостна усмивка се изписа на лицето му.
– Виждаш ли, че с теб всъщност сме еднакви? Къде ще си по-добре, отколкото при мен? Имам големи планове за нас. През последните седмици мислих много и разбрах защо искаш да зарежеш тази работа. Нещо повече – разбрах, че и аз искам да я зарежа. До гуша ми е дошло да разрешавам проблемите на некадърници и глупаци. Ние с теб сме призвани за други дела.
– О, нима?
– Разбира се. Да не би да мислеше, че вечно ще оправяме свинщините на останалите? Свърши се с това. Сега съм се прицелил в много по-важни неща. Аз също ще зарежа всичко и имам нужда да си до мен и да ме подкрепяш. Без теб не мога да се справя. Знаеш за какво говоря, нали?
– Нямам никаква представа.
– Говоря ти за политика. Тази страна ще се промени – рано или късно. Генералът няма да е вечен. Нужна е свежа кръв, хора с идеи. Хора, които умеят да управляват действителността.
– Като вас.
– Като теб и като мен. Двамата заедно можем да направим велики неща за тази страна.
– Като например да убиваме невинни хора и да крадем децата им, за да ги продаваме?
Леандро въздъхна с досада.
– Не бъди наивна, Алисия. Онези времена бяха други.
– Ваша ли беше идеята, или на Валс?
– Има ли значение?
– За мен има.
– Идеята не беше ничия. Просто така ставаха нещата тогава. Убач и жена му се захласнаха по дъщерите на Матаиш. Валс видя една възможност, после се появиха и други. Онова беше епоха на възможностите, а няма предлагане без търсене. Аз само правех каквото трябваше и се грижех Валс да не изпусне нещата от контрол.
– Явно не сте успели.
– Валс е алчен човек. Алчните хора, за жалост, никога не знаят кога да спрат да злоупотребяват и насилват нещата до краен предел. Затова и падат – рано или късно.
– Значи той още е жив?
– Алисия... Какво всъщност искаш от мен?
– Истината.
Леандро тихо се изсмя.
– Истината? Ти и аз знаем, че няма такова нещо. Истината е договорка, която позволява на невинните да не се сблъскват с реалността.
– Не съм дошла тук да ми вадите книгата с цитати.
Погледът му стана суров.
– Не. Дошла си, за да се ровиш там, където знаеш, че не бива. Както винаги – за да усложниш всичко. Защото така действаш ти. Затова ме изостави. Затова ме предаде. Затова си дошла да ми говориш за истината. Защото искаш да ти кажа, че си по-добра от мен, по-добра от всичко това.
– Не съм по-добра от никого.
– Разбира се, че си. Затова винаги си била моята любимка. Затова те искам отново до мен. Защото тази страна има нужда от хора като теб и като мен. Хора, които умеят да контролират нещата. Които умеят да поддържат спокойствие, за да не се превърне пак всичко в свърталище на плъхове, които живеят, за да подхранват своята омраза, завист и жалките си раздори, и се изяждат живи едни други. Знаеш, че имам право. И че макар винаги да ни изкарват виновни за всичко, без нас тази страна ще отиде по дяволите. Какво ще кажеш?
Леандро дълго я гледа в очите и като не получи отговор, се отправи към ваната. Обърна гръб на Алисия и свали халата си. Тя погледна голото му тяло, бледо като рибешки корем. Мъжът се хвана за позлатения прът, който стърчеше от мраморната стена, и полека се потопи във ваната. Когато се излегна във водата и пàрата погали лицето му, той отвори очи и изгледа младата жена с лека печал.
– Всичко трябваше да е различно, Алисия, но ние сме рожби на нашето време. Всъщност така е даже по-добре. Винаги съм знаел, че ще бъдеш ти.
Алисия свали оръжието.
– Какво чакаш?
– Няма да ви убия.
– Защо си дошла тогава?
– Не зная.
– Разбира се, че знаеш.
Леандро протегна ръка към телефонния апарат, който висеше от стената на банята. Алисия отново се прицели в него.
– Какво правите?
– Знаеш как стоят нещата, Алисия... Оператор. Да. Свържете ме с Министерството на вътрешните работи. Хил де Партера. Да. Леандро Монталво. Чакам. Благодаря.
– Затворете веднага. Моля ви!
– Не мога да направя това. Задачата по начало не беше да спасим Валс. Задачата беше да го намерим и да го заставим да млъкне, за да не излезе наяве цялата тази тъжна история. И за пореден път бяхме на косъм да завършим мисията успешно. Но ти не ме послуша. Затова сега ще съм принуден, колкото и да не ми се иска, да поръчам смъртта на всички, които си замесила в твоята авантюра. Даниел Семпере, съпругата му и цялото му семейство, включително оня малоумник, който работи за тях, и всички други, на които ти, в хода на изкупителната си кампания, си имала злощастното хрумване да разкажеш неща, които никога не е трябвало да узнаят. Ти пожела да стане така. И ни отведе, за щастие, до всички тези хора. Както винаги, дори когато не искаш, си най-добрата. Оператор? Да. Господин министър? Подобно. Точно така. Имам новини...