– Мерседес? – провикна се отново Алисия.
Гласът ѝ пак се изгуби в недрата на дома. Тогава тя долови една сладникава смрад, която идваше от горния етаж, и се отправи натам. Дирята я отведе до стаята в дъното на коридора. Влезе в нея, но се спря отведнъж. Саван от черни паяци покриваше трупа на госпожа Валс. Бяха започнали да се угощават с нея.
Алисия изтича пак в коридора и отвори един от прозорците, гледащи към вътрешния двор, защото имаше нужда от глътка чист въздух. Когато подаде глава навън, забеляза, че всички прозорци с изглед към двора бяха затворени; само един в края на третия етаж правеше изключение. Тя се запъти пак към централното стълбище и се качи на третия етаж. Дълъг коридор чезнеше в сумрака. В дъното се виждаше двукрила бяла врата, която бе открехната.
– Мерседес, аз съм, Алисия. Там ли си?
Отправи се бавно натам, като оглеждаше релефите зад завесите и сенките, които се очертаваха между вратите от двете страни на коридора. Когато стигна до дъното му, се спря и сложи длани на вратата.
– Мерседес?
Алисия бутна крилата навътре.
Стените на стаята бяха боядисани в небесносиньо и покрити със съзвездие от изображения, вдъхновени от приказки и легенди. Замък, каляска, принцеса и какви ли не фантастични създания бяха нашарили небето на тавана, обсипано с инкрустирани сребърни звезди. Алисия осъзна, че това бе стая за игри, рай за привилегировани инфанти, където можеха да се намерят всички играчки, които би могло да пожелае едно дете. Двете сестри я очакваха в дъното.
Леглото беше бяло и увенчано с дървена табла под формата на ангел с разперени криле, който съзерцаваше стаята с безкрайно благочестие. Облечени в бяло, Ариадна и Мерседес лежаха, хванати за ръка; с другата ръка всяка от тях държеше на гърдите си по една червена роза. На нощната масичка до Ариадна се виждаше несесер със спринцовка и стъклени шишенца.
Краката на Алисия се подкосиха и тя се хвана за един стол. Не знаеше колко време е останала там, дали една минута или цял час; по-късно си спомняше само, че когато слезе на долния етаж, стъпките ѝ я отведоха в балната зала. Там тя отиде до камината. Намери на полицата кутия с дълги кибритени клечки. Запали една и тръгна из сградата, като палеше завесите и покривките. След малко чу бученето на пламъците зад гърба си и напусна този дом на смъртта. Прекоси отново градината, без да поглежда назад, докато Вила Мерседес гореше като клада и към небето се издигаше стълб от черен дим.
96 Избави ме (лат.).
In paradisum97
Барселона
февруари 1960 г.
1
Всяка неделя, откакто бе овдовял преди повече от двайсет години, Хуан Семпере ставаше рано, приготвяше си силно кафе и се пременяваше като барселонски господин с костюм и шапка, за да отиде в църквата „Санта Ана“. Книжарят поначало не изпитваше религиозни чувства, освен ако дон Александър Дюма не би могъл да мине за официален член на сонма на светците. Семпере обичаше да сяда на последната пейка в храма и да присъства мълчаливо на ритуала. От уважение ставаше на крака и сядаше според указанията на свещеника, но не се включваше в химните и молитвите и не вземаше причастие. Между небето и него никога не бе имало оживено общуване, а след смъртта на Изабела вече нямаше какво да си кажат.
Енорийският свещеник, който бе наясно с неговите убеждения или липсата на такива, винаги го посрещаше радушно и му напомняше, че църквата е негов дом, независимо в какво вярва. „Всеки изживява вярата посвоему – казваше той. – Само не ме цитирайте, че ще вземат да ме изпратят в далечните мисии да ме глътне някоя анаконда.“ Книжарят винаги отговаряше, че той лично не е вярващ, но в храма се чувства по-близо до Изабела; може би защото в тази църква се бе оженил за нея и пак там я бе изпратил в последния ѝ път само пет години по-късно – единствените щастливи години от живота си, които си спомняше.
В онази неделна утрин Хуан Семпере седна на последната пейка, както винаги, за да чуе литургията и да види как ранобудните му съкварталци, пъстра смес от набожни жени и грешници, самотници и страдащи от безсъние, оптимисти и изгубили надежда, се събираха да се молят на Бог в безкрайното Му безмълвие, за да си спомни за тях и за мимолетните им съществувания. Дъхът на свещеника рисуваше във въздуха молитви от пàра. Паството се тълпеше по-близо до единствената газова печка, която позволяваше бюджетът на енорията и която не постигаше чудото да ги стопли въпреки сбора от всички мадони и светци, изпълняващи задълженията си от своите ниши.