Свещеникът вече се канеше да освети евхаристийния хляб и да пие от виното, което книжарят не би отказал в този студ; тъкмо тогава Семпере зърна с крайчеца на окото си една фигура, която седна на пейката до него. Извърна се и видя сина си Даниел, когото не бе виждал в църква от сватбения му ден насам. Оставаше само да влезе и Фермин с требник в ръка, за да реши Семпере, че будилникът му се е разбунтувал и че тази сцена е част от кроткия сън на една зимна неделна утрин.
– Наред ли е всичко? – попита Хуан.
Даниел кимна със смирена усмивка и отправи поглед към свещеника, който бе започнал да раздава причастието сред енориашите. В това време органистът – учител по музика, който работеше в различни църкви в квартала и беше клиент на книжарницата – свиреше колкото можеше.
– Съдейки по престъпленията, които се извършват срещу дон Йохан Себастиан Бах, пръстите на маестро Клементе май са замръзнали тази сутрин – добави книжарят.
Даниел само кимна отново. Семпере погледна сина си, който дни наред изглеждаше вглъбен в някакви свои мисли. Даниел таеше в себе си един свят от отсъствия и мълчания, в който баща му никога не бе успял да влезе. Често си спомняше онова утро преди петнайсет години, когато синът му се събуди с викове, защото вече не можеше да си спомни лицето на майка си. Тогава книжарят го заведе за пръв път в Гробището на забравените книги, може би с надеждата, че това място и всичко, което то означаваше, би могло да запълни празнотата от загубата. Синът му порасна и възмъжа, ожени се и създаде дете, но при все това Семпере всяка сутрин се будеше, обзет от страхове за него, и му се искаше Изабела да е редом, за да му каже нещата, които той никога не бе могъл да каже. В очите на един баща потомците му никога не остаряват, той винаги ги възприема като онези деца, които някога са го гледали с благоговение, убедени, че знае отговорите на всички вселенски загадки.
Но тази сутрин в полуосветената църква, отдалечена от Бога и света, книжарят погледна сина си и за пръв път му се стори, че времето е започнало да тече и за него, че никога вече не ще види у него детето, което живееше, за да си спомни лицето на майката, отишла си завинаги. Семпере потърси думи, за да му каже, че го разбира, че не е сам; но мракът, надвиснал над сина му като отровна сянка, му вдъхна страх. Даниел се обърна към баща си и Семпере прочете в погледа му ярост и гняв, каквито не бе виждал дори в очите на старци, които животът вече бе обрекъл на страдания.
– Даниел... – прошепна той.
Тогава синът му го накара да млъкне, като го прегърна и притисна в обятията си с всички сили, сякаш се страхуваше, че нещо би могло да му го отнеме. Книжарят не можеше да види лицето му, но усети, че Даниел плаче безмълвно. И за пръв път, откакто Изабела ги бе напуснала, се помоли за него.
2
Автобусът ги остави пред портите на гробището Монжуик малко преди пладне. Даниел взе Жулиан на ръце и изчака Беа да слезе първа. До този момент никога не бяха водили детето на това място. Едно студено слънце бе прогонило облаците и небето искреше в металносиньо, което не хармонираше с панорамата. Минаха през портите на града на мъртвите и поеха нагоре. Пътят, прокаран по планинския склон, заобикаляше старата част на гробището, построена в края на XIX в., и бе ограден от мавзолеи и гробници с мелодраматичен замисъл, които извикваха представата за ангели и призраци в екстравагантно безредие – за по-голяма слава на състоятелните градски фамилии.
Беа винаги бе ненавиждала града на мъртвите. Мразеше да посещава това място, в което виждаше само една болезнена драматизация на смъртта и опит да се втълпи на стреснатите посетители, че произходът и доброто име не се губят дори и във вечния мрак. Не одобряваше факта, че цяла армия от архитекти, скулптори и занаятчии бяха продали таланта си, за да изградят разточителен некропол и да го запълнят със статуи, където духовете на смъртта се навеждаха да целунат челцата на деца от епохата преди откритието на пеницилина, където призрачни девойки бяха в плен на вечна меланхолия и където безутешни ангели оплакваха над мраморните плочи загубата на някой богаташ кръволок, натрупал състояние и слава в търговията с роби и кървавата захар на Карибските острови. В Барселона дори смъртта носеше празнични одежди. Беа ненавиждаше това място, но никога не можеше да го признае пред Даниел.
Малкият Жулиан гледаше ококорено този карнавал, достоен за перото на Данте. Сочеше фигурите и сложните постройки на пантеоните със смесица от страх и почуда.
– Това са просто статуи, Жулиан – рече майка му. – Нищо не могат да ти направят, защото тук няма нищо.