Щом изрече тези думи, веднага се разкая. Даниел не показа, че ги е чул. Почти не бе продумал, откакто се прибра призори, без да даде обяснения къде е бил. Просна се безмълвно в леглото до нея, но не заспа дори за миг.
На разсъмване, когато Беа го попита какво става с него, Даниел я погледна, без да каже нищо. После я съблече с настървение. Облада я насила, без да я гледа в лицето, като притисна ръцете ѝ над главата с едната си ръка, а с другата безцеремонно разтвори краката ѝ.
– Даниел, причиняваш ми болка. Спри, моля те. Спри!
Без да обръща внимание на протестите ѝ, той я връхлиташе с ярост, каквато Беа не помнеше, докато тя най-сетне успя да освободи ръцете си и заби нокти в гърба му. Даниел изстена от болка и Беа го отблъсна от себе си с всички сили. Щом се отскубна от него, скочи от леглото и се покри с един халат. Искаше да му се разкрещи, но преглътна сълзите си. Той се бе свил на кълбо на леглото и избягваше погледа ѝ. Беа пое дълбоко дъх.
– Никога повече не прави така, Даниел. Никога! Разбра ли ме? Погледни ме в очите и отговори!
Той повдигна лице и кимна. Беа се заключи в банята и остана там, докато не чу как вратата на жилището се хлопна. Даниел се върна след един час. Беше купил цветя.
– Не искам цветя.
– Мислех да посетя майка ми – каза той.
Седнал на масата с чаша мляко в ръце, малкият Жулиан наблюдаваше родителите си и разбра, че нещо не е наред. Можеш да излъжеш всички, но не и Жулиан, помисли си Беа.
– В такъв случай ще дойдем с теб – рече тя.
– Няма нужда.
– Казах, че ще дойдем с теб.
Когато стигнаха подножието на хълма с балюстрадата, която гледаше към морето, Беа се спря. Знаеше, че Даниел би желал да посети гроба сам. Той понечи да ѝ подаде детето, но то не искаше да слезе от ръцете на баща си.
– Вземи го с теб. Аз ще ви чакам тук.
3
Даниел коленичи пред плочата и остави цветята върху гроба. Погали надписа, издълбан в камъка:
ИЗАБЕЛА СЕМПЕРЕ
1917–1939
Постоя известно време със затворени очи, докато детето не започна да мънка по свойствения си неразбираем начин, както правеше винаги, когато нещо му се въртеше в главата.
– Какво има, Жулиан?
Синът му сочеше нещо в основата на плочата. Даниел забеляза някаква малка фигурка, която се подаваше сред листата на изсъхналите цветя в сянката на една стъклена ваза. Приличаше на гипсова статуетка. Даниел бе сигурен, че тя не беше там последния път, когато бе посетил гроба на майка си. Взе я и я разгледа. Представляваше ангел.
Жулиан, който гледаше фигурката запленен, се пресегна и се опита да я измъкне от ръцете му. Ангелът се изплъзна, падна върху мрамора и се счупи. Тогава Даниел забеляза, че от едната му половина стърчи нещо – навита на руло хартийка. Той остави Жулиан на земята и взе строшената статуетка. Разгъна хартийката и позна почерка на Алисия Грис.
Маурисио Валс
„Ел Пинар“
улица „Мануел Арнус“
Барселона
Жулиан внимателно се взираше в него. Даниел прибра листчето в джоба си и изгледа сина си с неубедителна усмивка, която явно не успя да заблуди детето. То наблюдаваше баща си така, като правеше, когато той лежеше с висока температура на канапето. Даниел остави една бяла роза върху надгробната плоча и отново взе сина си на ръце.
Беа ги чакаше в подножието на хълма. Когато стигна до нея, Даниел мълчаливо я прегърна. Искаше да ѝ поиска прошка, заради сутрешната си постъпка и за всичко, но не намираше думи. Погледът на Беа срещна неговия.
– Добре ли си, Даниел?
Той се скри зад онази усмивка, която не можа да убеди Жулиан, а още по-малко пък Беа.
– Обичам те – каза.
Същата нощ, след като сложиха Жулиан да си легне, те се любиха бавно на приглушена светлина. Даниел изследваше с устни тялото на Беа така, сякаш се боеше, че никога вече не ще има възможност да стори това. По-късно, докато лежаха прегърнати под завивките, тя прошепна в ухото му:
– Бих искала да имаме още едно дете. Момиченце. Ти искаш ли?
Даниел кимна и я целуна по челото. Продължи да я гали, докато тя заспа. Той изчака дишането ѝ да стане бавно и дълбоко. Изправи се предпазливо, взе дрехите си и се облече в трапезарията. Преди да излезе, спря пред стаята на Жулиан и открехна вратата. Синът му спеше кротко, прегърнал един плюшен крокодил, два пъти по-голям от него – подарък от Фермин. Жулиан го бе кръстил Карлитос и категорично отказваше да заспи без него, въпреки всички опити на Беа да го замени с някаква играчка с по-удобни размери. Даниел устоя на изкушението да влезе в спалнята и да целуне сина си. Детето спеше леко и сякаш имаше специален радар за движенията на родителите си из къщата. Когато затвори външната врата, баща му се запита дали ще го види отново.