4
Качи се почти в движение в нощния трамвай, който тръгваше от „Пласа де Каталуня“. Вътре имаше не повече от половин дузина свили се от студа пътници, които унесено се поклащаха от движението на трамвая с полузатворени очи, без да забелязват нищо наоколо. Никой от тях нямаше да си спомни, че го е виждал.
В продължение на половин час почти не се натъкнаха на трафик. Трамваят отминаваше пустите спирки, оставяйки диря от синкави искри и мирис на електричество и изгоряла дървесина. Сегиз-тогиз някой от пътниците даваше признаци на живот, затътряше се до задната врата и слизаше, без да изчака мотрисата да спре напълно. През последния отрязък от пътя – от ъгъла на „Виа Аугуста“ и „Балмес“ до „Авенида дел Тибидабо“ – Даниел нямаше друга компания освен един летаргичен контрольор, който дремеше, подпрян на столчето си в предната част, и ватмана – дребно човече, свързано със света чрез пурата си, от която се стелеха талази жълтеникав дим с мирис на бензин.
Когато стигнаха последната спирка, ватманът изпусна тържествена струя дим и удари звънеца. Даниел слезе и остави зад гърба си ореола от кехлибарена светлина, обгърнал трамвая. Пред погледа му се разкриха „Авенида дел Тибидабо“ и представителните сгради и дворци, окичили полите на планината. На върха бе кацнал силуетът на „Ел Пинар“ като безмълвен страж, бдящ над града. Даниел почувства, че сърцето му заби по-бързо. Оправи палтото си и закрачи нагоре.
Когато мина покрай номер 32, вдигна очи да погледне някогашния дом на семейство Алдая и го връхлетяха спомени. В тази стара къща бе намерил и почти изгубил живота си преди цяла вечност, тоест само преди няколко години. Ако Фермин беше с него сега, сигурно щеше да отбележи иронично, че този булевард явно определя съдбата му и че само един глупак би извършил онова, което той си бе наумил, докато съпругата и синът му за последен път се радват на спокоен сън. Може би трябваше да го вземе със себе си. Фермин би сторил и невъзможното, за да го спре, и не би му позволил да направи някоя глупост. Фермин би застанал между него и неговия дълг – или не дълг, а тъмна жажда за мъст. Именно затова Даниел знаеше, че тази нощ трябва да посрещне съдбата си сам.
Когато стигна до площадчето в горната част на булеварда, той закрачи, придържайки се към сенките, по улицата, която заобикаляше хълма, увенчан от мрачния ъгловат силует на „Ел Пинар“. Отдалече се създаваше впечатлението, че къщата сякаш виси от небето. Едва когато се приближеше до подножието ѝ, човек добиваше представа за размера на имота и за внушителните мащаби на постройката. Парцелът – превърнат в градина участък от планината – бе ограден със стена по протежение на улицата, а главният вход бе охраняван от пристройка с кула. Входът имаше решетеста врата от епохата, когато металургията все още се смяташе за изкуство. По-надолу се виждаше втори вход – каменен портик, изрязан в стената; на горния му праг бе написано името на имението. От този вход започваше дълъг лабиринт от стълби, прекосяващи градините. Неговата метална решетка изглеждаше толкова солидна, колкото тази на главната врата. Даниел заключи, че единственият вариант бе да се прехвърли през стената и да се добере до къщата, прикривайки се сред дърветата с надеждата, че няма да бъде забелязан. Запита се дали в градината има кучета или скрити пазачи. Отвън не се виждаше никаква светлина. Над „Ел Пинар“ тегнеше мрачна атмосфера на самота и безстопанственост.
След кратък оглед избра едно място на дувара, където дърветата осигуряваха по-добро прикритие. Каменната стена беше влажна и хлъзгава и едва след няколко опита успя да се покатери по нея и да скочи от другата страна. Щом се приземи върху килима от окапали борови иглички и клони, Даниел усети, че околната температура спадна, сякаш бе проникнал в подземие. Заизкачва се предпазливо по възвишението, като се спираше на всеки няколко метра и се вслушваше в шепота на бриза сред листака. След малко се натъкна на една застлана с камъни пътека, която започваше от входа на имота и водеше до площадката пред къщата. Той пое по нея и вървя, докато фасадата изникна пред очите му. Огледа се наоколо. Обгръщаха го тишина и плътен мрак. Ако на това място имаше още някоя жива душа, тя явно нямаше намерение да издава присъствието си.
Сградата тънеше в сенки, прозорците ѝ тъмнееха и не се долавяха други звуци освен шума от стъпките на Даниел и свистенето на вятъра сред дърветата. Дори на мъжделивата лунна светлина се виждаше, че „Ел Пинар“ е бил изоставен още преди години. Даниел го гледаше объркан. Беше очаквал пазачи, кучета или някаква въоръжена охрана. Може би тайно се бе надявал да има такива. Някой, който би могъл или би искал да го спре. Но нямаше никого.