Приближи се до един от прозорците и долепи лице до напуканото стъкло. Вътре беше тъмно. Даниел заобиколи сградата и стигна до нещо като вътрешен двор, който гледаше към остъклена галерия. Надникна в нея и не забеляза никаква светлина или движение. Взе един камък и счупи стъклото на вратата. Пъхна ръка в образуваната дупка и отвори вратата отвътре. Миризмата на къщата го обгърна като стар зловреден дух, който го бе очаквал нетърпеливо. Той пристъпи няколко крачки и осъзна, че трепери и все още стиска камъка в ръка. Не го пусна.
Галерията водеше към правоъгълна зала, навремето служила навярно за парадна столова. Даниел я прекоси и стигна до салон с големи, украсени с арабески прозорци, от които се виждаше цяла Барселона, по-далечна от всякога. Продължи да изследва къщата с чувството, че се движи из корпуса на потънал кораб. Мебелировката бе покрита със саван от рехав мрак, стените тъмнееха, завесите бяха прокъсани или паднали. В центъра на това място откри атрий, който се извисяваше към напукан таван, откъдето проникваха снопове светлина като остриета от пàра. Отгоре долиташе пърхане и шумолене. От едната страна се издигаше великолепно мраморно стълбище, което би подхождало повече на оперен театър, отколкото на частно жилище. До него имаше стар домашен параклис. В полумрака се виждаше лицето на разпнатия Христос, набраздено от кървави сълзи; очите му гледаха обвинително. По-нататък, след вратите на няколко затворени стаи, една отворена порта като че ли водеше към самите недра на къщата. Даниел тръгна натам, но се спря. Леко въздушно течение погали лицето му, носейки някакъв мирис. Мирис на восък.
Повървя по един коридор и стигна до стълбище с по-непретенциозен вид, очевидно предназначено за прислугата. Малко по-нататък се виждаше просторна стая, в чийто център имаше дървена маса и няколко съборени стола. Даниел разбра, че е попаднал в някогашните кухненски помещения. Миризмата на восък идваше оттам. Колебливо сияние разкриваше контурите на стените. На масата личеше едно тъмно петно, преляло чак до пода като локва от течен мрак. Кръв.
– Кой е там? – попита един глас, който звучеше по-уплашено дори от самия Даниел.
Той се спря и потърси убежище в сенките. Чу стъпки, които се приближаваха съвсем бавно.
– Кой е там?
Даниел стисна здраво камъка и затаи дъх. Към него се задаваше един силует със свещ в ръка и някакъв лъскав предмет в другата. Отведнъж се закова неподвижно, сякаш доловил присъствието му. Силуетът държеше оръжие с трепереща ръка. Пристъпи още няколко крачки и Даниел видя ръката с пистолета да пресича прага от мрак, зад който се беше скрил.
Страхът му премина в ярост и преди да осъзнае какво прави, той се хвърли към фигурата и с всички сили удари ръката ѝ с камъка, който държеше. Чу се пращене на строшени кости и вик. Оръжието падна на земята. Даниел връхлетя човека, който го носеше, и изля върху него целия си насъбран гняв. Удряше го по лицето и тялото с голи юмруци. Онзи се мъчеше да закрие лицето си с ръце и надаваше вопли като обзето от паника животно. Падналата свещ бе образувала локвичка от восък, която се запали. Тази кехлибарена светлина разкри ужасената физиономия на човек с крехка външност. Объркан, Даниел се спря. Човекът го гледаше неразбиращо, дишайки насечено с обляно в кръв лице. Даниел грабна пистолета и притисна дулото към едното му око. Типът простена.
– Моля ви, не ме убивайте...
– Къде е Валс?
Човекът все така го гледаше с недоумение.
– Къде е Валс? – повтори Даниел със стоманен, пропит с омраза глас, който сам не позна.
– Кой е Валс? – измънка мъжът.
Даниел понечи пак да го удари по лицето с пистолета и онзи затвори очи, разтреперан от страх. Даниел осъзна, че пердаши възрастен човек. Дръпна се назад и седна с гръб, подпрян на стената. Пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее. Старецът се бе свил на кълбо и хленчеше.
– Кой сте вие? – успя да изрече Даниел, изпускайки въздишка. – Няма да ви убия. Искам само да разбера кой сте и къде е Валс.
– Пазачът – изстена онзи. – Аз съм пазачът.
– Какво правите тук?
– Казаха, че ще се върнат. Наредиха ми да му дам храна и да ги чакам.
– На кого да дадете храна?
Старецът само сви рамене.
– На Валс ли?
– Не му знам името. Дадоха ми този пистолет и ми наредиха, ако не се върне до три дни, да застрелям оня и да го хвърля в кладенеца. Но аз не съм убиец...
– Колко време мина оттогава?
– Не знам. Доста дни.
– А кой трябваше да се върне?
– Един капитан от полицията. Не ми се представи. Даде ми пари. Ваши са, ако ги искате.