– Свободен си – каза Даниел. – Махай се оттук.
Дон Маурисио Валс, светилото на своето време, се отдалечи с куцукане по булеварда. Даниел остана там, докато силуетът се изгуби в сивата утринна дрезгавина. После потърси убежище в трамвая, който чакаше празен. Качи се и седна на една от седалките в дъното. Опря лице в стъклото на прозореца и затвори очи. След малко сънят го обори и когато контрольорът го събуди, едно ясно слънце бе измело облаците и Барселона ухаеше на чисто.
– Къде отивате, шефе? – попита го контрольорът.
– Вкъщи – отвърна Даниел. – Отивам си вкъщи.
Трамваят започна полека да се спуска надолу и Даниел зарея поглед към хоризонта, който се очертаваше в подножието на големия булевард. Чувстваше, че в душата му вече не е останала ненавист и че за пръв път от много години се е събудил със спомена, който щеше да го съпътства през остатъка от дните му: лицето на майка му, млада жена, която той вече превъзхождаше по възраст.
– Изабела – промълви сам на себе си. – Де да можех да те познавам.
6
Казват, че го забелязали да отива до подлеза на метрото и да се спуска по стълбите, търсейки тунелите, сякаш искал да се върне в преизподнята. Казват, че щом зърнели дрипите му и усетели смрадта, която излъчвал, хората се дърпали встрани и се правели, че не го виждат. Казват, че се качил на един влак и се притаил в ъгъла на вагона. Никой не се доближил до него, никой не го погледнал и никой не пожелал да признае впоследствие, че го е виждал.
Казват, че невидимият човек ридаел и викал във вагона, молейки някой да се смили над него и да го убие, но никой не пожелал дори да размени поглед с такава отрепка. Казват, че цял ден бродил из подземията на метрото, сменял влаковете и чакал на перона някой вагон да го отнесе през мрежата от тунели, скрита под лабиринта на Барселона, после се качвал на втори, трети и четвърти – всичките неводещи доникъде.
Казват, че вечерта един от тези проклети влакове спрял на последната спирка на линията и когато нищият не слязъл и с нищо не показал, че е чул заповедите на контрольора и началник-гарата, те извикали полицията. Агентите пристигнали, влезли във вагона и се приближили до бедняка, който не откликнал и на техните заповеди. Чак тогава един от полицаите се приближил до него, закривайки с ръка носа и устата си, и го побутнал леко с дулото на оръжието си. Казват, че онзи се строполил безжизнен на пода и парцалите, с които бил покрит, се разгърнали. Изпод тях се показал един труп, който сякаш вече бил започнал да се разлага.
Нямал у себе си никакви документи, държал в ръка само една фотография, на която се виждала млада жена с неизвестна самоличност. Един от агентите прибрал снимката на Алисия Грис и години наред я държал в шкафа си в полицейското отделение, мислейки, че това е смъртта, оставила визитната си картичка в ръцете на онзи клетник, преди да го изпрати на вечно осъждане.
Погребалната служба откарала тялото в хранилището, където се озовавали всички клошари, неидентифицирани трупове и отритнати души, които градът оставял всяка нощ. По здрач двама носачи го пъхнали в един брезентов чувал, който вонял на стотиците тела, извършили последното си пътуване в него, и го натоварили в задната част на камиона. Поели по старото шосе, заобикалящо крепостта Монжуик, очертана на фона на огненото море. Минали покрай хилядите силуети на ангели и духове в некропола, събрали се сякаш за да избълват последното си оскърбление по пътя към общия гроб, където нищият, невидим човек бе изпратил в един друг живот толкова хора, чиито имена дори не си спомняше.
Когато стигнали до ръба на рова – огромна яма, пълна с посипани с вар тела, – двамата носачи отворили чувала и изтърколили дон Маурисио Валс по камарата от трупове чак до дъното. Казват, че паднал възнак с отворени очи и последното, което видели носачите, преди да си тръгнат, било как една черна птица кацнала върху тялото и закълвала очите му, докато камбаните на цяла Барселона биели в далечината.
97 „В рая“ (лат.); част от традиционния реквием.
Барселона
23 април 1960 г.
1
Денят дойде.
Малко преди разсъмване Фермин се събуди, пламнал от страст. В порива си остави Бернарда разнебитена за цяла седмица, благодарение на една от утринните си любовни схватки, която размести мебелите в спалнята и предизвика енергичните протести на съседите от другата страна на стената.
– Заради пълнолунието е – извини се впоследствие той на съседката, поздравявайки я през прозорчето, което гледаше към пералното помещение. – Не знам какво става, просто се преобразявам.