2
Едно сахарско слънце проби завесите и жалузите в спалнята и зашлеви Даниел. Той отвори очи, не вярвайки на чудото. Видя до себе си голия гръб на Беа и го облиза от горе до долу, при което тя се събуди със смях и рязко се обърна. Даниел я прегърна и я целуна по устните бавно, сякаш искаше да я изпие. После дръпна завивките и се наслади на гледката, като погали корема ѝ с върха на пръстите си, а тя улови ръката му между бедрата си и жадно облиза устните му.
– Днес е Сан Жорди. Ще закъснеем.
– Фермин сигурно вече е отворил сергията.
– Петнайсет минути – отстъпи Беа.
– Трийсет – рече Даниел.
Крайният резултат бе около четирийсет и пет минути.
Улиците започнаха да се оживяват към средата на предобеда. Кадифено слънце и електриково синьо небе засияха над града, докато хиляди барселонци наизлязоха да се разходят сред стотиците сергии с книги по тротоарите. Господин Семпере бе решил да разположи сергията си пред книжарницата на самата улица „Санта Ана“. Няколко маси с книги бяха изложени на показ под слънчевите лъчи. Зад масите, помагайки на читателите, опаковайки покупки или просто гледайки минувачите, стоеше целият отбор Семпере. Начело бе Фермин по риза, вече свалил пардесюто. До него бяха Даниел и Беа, която отговаряше за сметките и касата.
– А какво стана с потопа, който ни обещаваха? – попита Даниел, когато се присъедини към бойните редици.
– Отмина към Тунис, където е по-необходим. Хей, Даниел, каква разгулна физиономия имате тази сутрин. Известно е, че пролетта разпалва кръвта...
Господин Семпере и дон Анаклето – който винаги се присъединяваше като помощна войска, пък и му идваше отръки да опакова книги – седяха на столове и препоръчваха заглавия на онези, които се колебаеха какво да изберат. София омайваше младежите, които се приближаваха до щанда да ѝ хвърлят едно око, а в крайна сметка си тръгваха с покупка. До нея Фернандито изгаряше от ревност, а донякъде и от гордост. Дори кварталният часовникар, дон Федерико, и неговата дискретна изгора Мерседитас се бяха записали за помагачи.
Но най-доволен от всички бе малкият Жулиан, който наблюдаваше с радост хората, носещи книги и рози. Настанен върху един кашон до майка си, той ѝ помагаше да брои монетите и нагъваше без задръжки резервите от „Сугус“, които бе намерил в джобовете на Ферминовото пардесю. По някое време Даниел се спря да погледа сина си и се усмихна. Жулиан отдавна не беше виждал баща си в такова добро настроение. Може би сега онази сянка от тъга, съпътствала го толкова време, щеше да се разнесе като буреносните облаци, за които всички говореха, но никой не ги бе видял. Понякога, когато боговете гледат встрани и съдбата се изгубва някъде по пътя, даже добрите хора се радват на мъничко късмет в живота.
3
Беше облечена в черно от глава до пети и криеше очите си зад слънчеви очила, в които се отразяваше гъмжащата от хора улица „Санта Ана“. Алисия се приближи и потърси убежище под арката на един вход. Оттам загледа крадешком семейство Семпере, които продаваха книги, разговаряха с минувачите и се наслаждаваха на деня така, както тя знаеше, че никога не би могла.
Усмихна се, когато видя как Фермин измъква книги от ръцете на доверчиви читатели и ги заменя с други; как Даниел и Беа се докосват и си разменят погледи на един език, който я изпълваше с ревност, макар и да знаеше, че не го заслужава; как Фернандито се прехласва по своята София, а дядо Семпере наблюдава доволно семейството и приятелите си. Би се радвала, ако можеше да отиде при тях и да ги поздрави. Да им каже, че вече няма от какво да се боят, и да им благодари, че са ѝ позволили да се докосне до живота им, па макар и за кратко. Ако можеше да бъде една от тях, това би я зарадвало повече от всичко на света; все пак споменът ѝ стигаше, за да се почувства късметлийка. Канеше се да си тръгне, когато забеляза един поглед, който накара времето да спре.
Малкият Жулиан я гледаше втренчено с тъжна усмивка, сякаш можеше да прочете мислите ѝ. Детето вдигна ръка и ѝ помаха за сбогом. Алисия му помаха в отговор. Миг по-късно бе изчезнала.
– На кого махаш, слънчице? – попита Беа, когато видя, че синът ѝ се взира в навалицата като хипнотизиран.
Жулиан се обърна да погледне майка си и я хвана за ръката. Фермин, който бе посегнал да се подкрепи със „Сугус“, мислейки наивно, че има запаси в пардесюто си, установи, че джобовете му са празни. Обърна се към детето, за да му дръпне едно конско, но в този миг забеляза изражението му и проследи очарования му поглед.