– Сигурен ли сте, че искате да ви разкажа?
– Аз съм си такъв.
В продължение на почти цял час Алисия му описа онова, което си спомняше – от дните си в сиропиталището и на улицата до вербуването от Леандро Монталво. Разказа му за годините си на служба и как накрая бе повярвала, че е изгубила по пътя душата си, която се бе оказала съхранена някъде дълбоко; и как бе отказала да работи повече за Леандро.
– Случаят с Валс трябваше да бъде моят паспорт към свободата, последната ми поръчка.
– Но такова нещо не съществува, нали?
– Не, разбира се, че не. Човек е свободен само ако не знае истината.
Алисия описа срещата в „Палас“ с Хил де Партера и поръчението, което бяха получили тя и нейният другар по неволя, капитан Варгас, да помогнат в едно разследване, стигнало до задънена улица.
– Грешката ми беше, че не схванах, че поръчението бе измама от самото начало. Фактически никой не искаше да спасява Валс. Той си бе създал твърде много врагове, бе допуснал твърде много гафове. Бе нарушил правилата на играта, злоупотребявайки с привилегиите си и застрашавайки сигурността на съучастниците си. Когато следата от престъпленията му се насочи към самия него, го оставиха сам. Валс смяташе, че съществува заговор за убийството му, и всъщност не се заблуждаваше. Но бе пролял толкова кръв, че вече не знаеше от кой храст ще изскочи заекът. Години наред мислеше, че призраците от миналото му са се завърнали, за да си разчистят сметките с него. Салгадо или Затворника на рая, Давид Мартин, и още мнозина други. Изобщо не подозираше, че в действителност искаха да го ликвидират онези, които той смяташе за свои приятели и покровители. Когато си във властта, никога не те намушкват отпред, ударите винаги са в гърба и придружени с прегръдка. Никой по високите етажи нямаше намерение да открие Валс или да го спаси. Искаха само да се уверят, че той ще изчезне и дирята от злодеянията му ще бъде заличена завинаги. Твърде много хора бяха замесени в това. А ние двамата с Варгас бяхме обикновени инструменти. Затова накрая също трябваше да изчезнем.
– Но моята Алисия има повече животи и от котка и неведнъж е надхитрявала смъртта...
– Да, но на косъм. Мисля, че вече съм изразходвала всичките си резервни животи, Фермин. Време е вече да сляза от сцената.
– Може ли да ви кажа, че ще ми липсвате?
– Ако ще се разнежвате, ще ви бутна във водата.
В този миг прозвуча сирената на кораба и ехото ѝ се разнесе из цялото пристанище. Алисия се изправи.
– Може ли да ви помогна с куфара? Обещавам, че ще остана на твърда земя. Корабоплаването ми носи лоши спомени.
Фермин я придружи до мостика, по който минаваха вече последните пасажери. Алисия показа билета си на боцмана. Благодарение на щедрия ѝ бакшиш той даде знак на един юнга да качи багажа на дамата в каютата ѝ.
– Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва...
– Вие ще трябва да се грижите за нея вместо мен, Фермин. А също и за Беа, Даниел, господин Семпере и Бернарда, за Фернандито и София, и най-вече за себе си и за малкия Жулиан, който един ден ще обезсмърти всички ни.
– А, тая работа с безсмъртието ми харесва, особено сега, когато всичките ми кокали са почнали да скърцат.
Алисия го прегърна силно и го целуна по бузата. Фермин почувства, че тя плаче, и не пожела да я погледне в лицето. Никой от двамата нямаше да изгуби достойнството си само миг преди раздялата.
– И през ум да не ви минава да стоите тук и да ми махате от кея – предупреди го тя.
– Бъдете спокойна.
Той сведе глава и чу как стъпките на Алисия заглъхнаха по мостика. Обърна се, без да вдига очи, и закрачи обратно с ръце в джобовете.
Завари го в края на кея. Даниел седеше на ръба, провесил крака. Размениха поглед. Фермин въздъхна и седна до него.
– Мислех, че съм успял да се измъкна от вас – рече Фермин.
– Издаде ви новият одеколон, който употребявате. Миризмата му може да се проследи дори и през рибния пазар. Какво ви разказа?
– Алисия ли? Приказки, за да не заспивам.
– Може би ще ги споделите с мен?
– Някой друг ден. Вече имам достатъчен опит в безсънието и не ви го препоръчвам.
Даниел сви рамене.
– Това предупреждение е малко закъсняло – рече.
Една параходна сирена проехтя из пристанището. Даниел посочи с глава кораба, който бе започнал да се отделя от кея.
– Тези пътуват до Америка.
Приятелят му кимна.
– Фермин, помните ли как преди години идвахме да поседнем тук и оправяхме света с размах?
– Това беше по времето, когато още вярвахме, че той може да се оправи.
– Аз все още мисля така.
– Защото сте си същият наивник, макар че вече се бръснете.