Останаха там, гледайки как крайцерът разсича отражението на цяла Барселона във водите на пристанището и превръща в бяла диря най-големия мираж в света. Фермин не откъсна очи от кораба, придружаван от ято чайки, докато кърмата му не се изгуби в мъглата, която се стелеше в излаза на пристанището. Даниел го наблюдаваше умислен.
– Добре ли сте, Фермин?
– Екстра съм. Здрав като бик.
– Май никога не съм ви виждал толкова тъжен.
– Значи вече е време да си проверите зрението.
Даниел не задълба в темата.
– Е, да вдигаме ли гълъбите? Да ви поканя ли на чашка в „Ел Шампаньет“?
– Благодаря, Даниел, но днес май ще ви откажа.
– Ама не помните ли? Животът ни очаква!
Фермин му се усмихна и Даниел за пръв път забеляза, че косата на стария му приятел е съвсем побеляла.
– Това се отнася за вас, Даниел. Мен ме очакват само спомените.
Даниел стисна сърдечно ръката му и го остави сам с паметта и съвестта му.
– Не се бавете – каза му той.
1964 г.
Всеки път, когато синът му Николас го питаше какво е нужно, за да станеш добър журналист, Серхио Вилахуана му отговаряше с една и съща максима.
– Добрият журналист е като слона: има добро обоняние, добър слух и най-вече не забравя нищо.
– Ами бивните?
– Трябва да ги пази внимателно, защото все ще се намери някой, който да иска да му ги отреже.
Тази сутрин, както и всяка друга, Вилахуана изпрати по-малкия си син до училището му, преди да се отправи към редакцията на „Ла Вангуардия“. Използваше разходката, за да мисли и да подрежда идеите си, преди да потъне в редакционната джунгла и да завърже битка със злободневните теми. Когато стигна до сградата на улица „Пелайо“, насреща му излезе Хенаро, един второразреден разсилен, който от петнайсет години се опитваше да убеди директора да го приеме за стажант в спортната секция, за да може най-сетне да припари до президентската ложа на клуб „Барса“ – заветната цел на живота му.
– Това ще се случи в деня, в който се научите да четете и да пишете, Хенаро, че вече и във Фатима103 не стават чудеса, а както са тръгнали нещата, ако не измиете пода, няма да ви пуснат в ложата дори за юношеските квалификации – отговаряше му неизменно директорът Мариано Кароло.
Вилахуана едва бе влязъл, когато Хенаро се приближи до него със сериозно изражение.
– Господин Вилахуана, цензорът от министерството ви чака... – пошушна му той.
– Пак ли? Тия хора нямат ли по-големи бели за вършене?
Журналистът огледа редакционната зала от прага и зърна характерния силует на любимия си цензор – един тип с напомадена коса и крушовидна фигура, застанал на пост до бюрото му.
– Между другото, пристигна един пакет за вас – рече Хенаро. – Не ми се вярва да е бомба, защото го изтървах на пода, а все още сме цели.
Вилахуана взе пакета и предпочете да се обърне кръгом, за да не се срещне с цензора – един неудачник, който от седмици се опитваше да го пипне на местопрестъплението, за да го смъмри за една негова статия за братята Маркс, която според онзи представляваше апология на международното масонство.
Вилахуана отиде в едно кафене в сенките на улица „Талерс“, наричано „Смрадливото“ от журналистите, кабаретните певици и останалата фауна от северната част на Равал, която го посещаваше. Поръча си кафе и потърси убежище на една маса в дъното, където никога не бе прониквал слънчев лъч. Когато се настани там, разгледа пакета. Беше обемист, подсилен с лепенки плик, върху който се четяха неговото име и адресът на „Ла Вангуардия“. Пощенското клеймо, полуизличено от дългото пътуване, беше от Съединените американски щати. Вместо обратен адрес пишеше само:
А. Г. *
До инициалите на подателя се виждаше същото стилизирано изображение на вита стълба, което бе отпечатано върху кориците на всички романи на Виктор Матаиш от поредицата „Лабиринтът на духовете“. Вилахуана отвори плика и извади пакет завързани с шнур документи. Под възела видя картичка с щемпела на хотел „Алгонкуин“ в Ню Йорк, на която пишеше:
Един добър журналист ще съумее да открие историята, която трябва да се разкаже...
Той свъси вежди и развърза възела. Разстла купчината книжа върху масата и се опита да разгадае галиматията, съставена от списъци, изрезки, снимки и ръчни бележки. Отне му няколко минути, за да осъзнае какво гледа.
– Мили боже! – прошепна.
Същия следобед Вилахуана съобщи, че е пипнал силно прилепчив вирус, който превръща храносмилателната система в минно поле, и че ще трябва да отсъства от редакцията една седмица, за да не обрече целия екип на непрестанно висене в клозета. В четвъртък директорът на ежедневника, Мариано Кароло, който надушваше нещо подозрително, отиде в дома му, носейки ролка тоалетна хартия.