– Предупреденият е въоръжен – заяви той от прага.
Вилахуана въздъхна и го пусна да влезе. Директорът се отправи към всекидневната. Когато видя там цяла стена, покрита с книжа, се приближи да ги огледа.
– Дали това е такова, каквото изглежда? – попита Кароло след малко.
– Бих казал, че това е само началото.
– И кой е твоят източник?
– Не зная дори откъде да започна да ти разказвам.
– Аха. Надежден ли е поне?
– Мисля, че да.
– Навярно осъзнаваш, че ако публикуваме нещо от това, ще ни закрият вестника, ти и аз ще трябва да даваме уроци по метрика в Серо Муриано104, а нашият скъп собственик ще трябва да отиде в изгнание в някоя планинска и труднодостъпна страна.
– Наясно съм.
Кароло го изгледа разтревожено, като разтриваше стомаха си. Откакто бе станал директор на вестника, получаваше язви даже и насън.
– А имах изгледи да стана каталонският Ноел Кауърд105 – промърмори той.
– Истината е, че не зная какво да правя – рече Вилахуана.
– Имаш ли следа, по която да продължиш разследването?
– Имам една, да.
– Ще кажа, че подготвяш серия от репортажи за тайния, но превъзходен труд на генералисимуса в неговата малко изследвана дейност като киносценарист.
– Какво изгуби Холивуд!
– Отлично заглавие. Дръж ме в течение. Давам ти две седмици.
През остатъка от седмицата Вилахуана анализира книжата, подреждайки ги в диаграма под формата на дърво. Погледнеше ли го, имаше чувството, че то е просто едно от много други и че извън четирите стени на стаята го очаква цяла гора от такива дървета. След като осмисли документацията и изводите от нея, въпросът бе дали да продължи по тази диря, или не.
Алисия му бе предоставила почти всички части от пъзела. От там нататък нещата зависеха от него. След няколко безсънни нощи взе решение. Първата му цел беше Гражданският регистър: подобна на пещера сграда край пристанището, която предлагаше истинско чистилище от архиви и бюрократи, слели се в идеална симбиоза. Вилахуана прекара там няколко дни, плувайки в море от папки, без да намери нищо. Тъкмо бе започнал да си мисли, че Алисия го е изпратила по лъжлива следа, когато на петия ден се натъкна на един стар портиер. Човекът бе пред пенсиониране и седеше с транзистора си в една мизерна стаичка с подочистачки и друго оборудване, където по цял ден слушаше жадно мачове от лигата и предавания със съвети по лични въпроси. Служителите от новото попълнение го наричаха Матусаил, защото бе единственият, преживял последната административна чистка. Новите центуриони, по-шлифовани и обучени от предшествениците си, бяха и двойно по-потайни; никой от тях не пожела да обясни на Вилахуана защо, въпреки всичките си усилия, той не успяваше да намери актове за раждане или смърт в град Барселона преди 1944 г.
– Това е отпреди смяната на системата – бе единственият им отговор.
Матусаил, който винаги успяваше някак да прокара метлата под краката му, докато журналистът се опитваше да навигира из папките и кутиите с документи, най-сетне се смили над него.
– Какво търсите, човече Божи?
– Започвам да си мисля, че Свещената плащеница.
Благодарение на бакшишите и на онова чувство за съпричастност, което поражда остракизмът, Матусаил го осведоми, че трябва да търси не книжа, а една определена личност.
– Доня Мария Луиса. Други времена бяха, когато тя организираше нещата тук. Ех, какво да ви разправям!
Когато се опита да намери въпросната доня Мария Луиса, Вилахуана се сблъска със същата стена.
– Тази особа се пенсионира – заяви новият директор на учреждението с тон, който даваше да се разбере, че един разумен човек би оставил тази тема и би отишъл да се поразходи из Барселонета.
След две седмици журналистът успя да я открие. Мария Луиса Алкайне живееше близо до „Пласа Реал“ в мъничък апартамент на върха на една сграда без асансьор и без изгледи някога да се сдобие с такъв, заобиколена от гълъбарници, недовършени покриви и кутии с книжа, натрупани от пода до тавана. Пенсионните години не бяха ѝ се отразили добре. Жената, която отвори вратата на Вилахуана, му се видя старица.
– Доня Мария Луиса Алкайне?
– Кой сте вие?
Той очакваше въпроса и си бе приготвил отговор, за който се надяваше, че ще задържи тази врата отворена, пък макар и само за няколко секунди.
– Казвам се Серхио Вилахуана и съм журналист от „Ла Вангуардия“. Изпраща ме приятелка на един ваш стар познат. Капитан Варгас. Помните ли го?
Доня Мария Луиса въздъхна дълбоко и се обърна, оставяйки вратата зад гърба си отворена. Жената живееше сама в тази бърлога и явно умираше от рак – или от забвение. Палеше цигара от цигара, сякаш бяха бенгалски огньове, и кашляше така, като че душата ѝ щеше да изскочи.