– Не мога – промърмори той. – Не мога да я върна към живот.
Преглътнах сълзите си и го погледнах в очите.
– Аз ще го направя вместо теб – казах. – Обещавам ти.
Баща ми, у когото тържествените ми изказвания обикновено извикваха усмивка, ме прегърна. Когато ме пусна и видя, че не помръдвам от мястото си и явно не се шегувам, ми подаде писалката си.
– Ще имаш нужда от това. Аз вече дори не зная от кой край пише...
Огледах този евтин инструмент и поклатих глава.
– Аз ще пиша на машина – заявих. – На „Ъндъруд“, избора на професионалиста.
Това за „избора на професионалиста“ го бях видял в една реклама във вестника и ми беше направило впечатление. Гледай ти, значи бе достатъчно да имаш една от тези грамади с размера и тонажа на парен локомотив, за да престанеш да бъдеш любител драскач и да станеш професионален редактор. Моето изявление като че ли стъписа баща ми.
– Сега пък искаш да станеш професионален писател? С „Ъндъруд“ и всичко останало?
„И с кабинет на върха на някой готически небостъргач, вносни цигари, чаша сухо мартини в ръката и муза с кървавочервени устни и скъпо бельо, седнала в скута ми“ – добави лявото полукълбо на мозъка ми. Така си представях по онова време професионалистите или поне създателите на онези криминални романи, които ми бяха изпили съня, душата и някои други работи. Но въпреки големите надежди не ми убягна леката ирония, която прозираше зад любезния тон на моя родител. Ако смяташе да поставя под съмнение призванието ми, май щяхме да си имаме проблеми.
– Да – изтърсих аз. – Като Жулиан Каракс.
„Нà ти сега!“ – помислих си.
Баща ми повдигна вежди. Ударът го беше изненадал.
– А ти откъде знаеш с какво пише Каракс и кой всъщност е той?
Придадох си онова тайнствено изражение, което бях патентовал, за да загатвам, че знам повече, отколкото околните подозират.
– Много работи знам аз – подхвърлих.
У дома името Жулиан Каракс винаги се споменаваше шепнешком при затворени врати и придружено със загадъчен поглед; държаха го далече от децата, сякаш бе някое от онези лекарства с череп и кръстосани кости на етикета. Моите родители съвсем не подозираха, че на осем години вече бях открил в най-горното чекмедже на кухненския шкаф (което достигах с помощта на стол и дървена щайга), скрита зад две кутии бисквити, които ометох до шушка, и бутилка мускат, която едва не ме хвърли в алкохолна кома на крехката деветгодишна възраст, цяла колекция от романите на Жулиан Каракс, преиздадени от един приятел на семейството, Густаво Барсело.
Когато навърших десет години, вече бях прочел всичките му книги по два пъти и въпреки че не ги разбирах напълно, се бях влюбил в тази изтъкана от светлина проза, запалила въображението ми с образи, светове и герои, които нямаше да забравя през целия си живот. Това опиянение на сетивата ми разкри, че главният ми стремеж е да се науча да правя същото като Каракс и да стана негов още по-изтъкнат наследник в изкуството да се разказват истории. Долавях обаче, че за целта ще трябва най-напред да науча кой бе той и защо родителите ми предпочитаха да не зная нищо за него.
За щастие, моят почетен чичо, Фермин Ромеро де Торес, не споделяше тяхната информационна политика. По онова време Фермин вече не работеше в книжарницата. Посещаваше ни често, но винаги имаше ореол на тайнственост около новото му занятие, което както той, така и другите членове на семейството криеха. Едно поне беше ясно: каквато и да бе новата му работа, тя му предоставяше много време за четене. Сред последните му четива бяха многобройни трудове по антропология, благодарение на които си бе формулирал спекулативни теории. Това, твърдеше той, му помагало да избегне бъбречните колики и улеснявало изхвърлянето през пикочните пътища на камъни с размера на костилки от мушмули (дословно).
Една от тези своеобразни теории изтъкваше, че – според натрупаните през вековете доказателства – след хилядолетия предполагаема еволюция човечеството не е постигнало кой знае какво, освен да изгуби частично телесното си окосмяване и да усъвършенства набедрената превръзка и кремъчното оръжие. От тази предпоставка Фермин по необясним начин извеждаше втората част на теоремата, която гласеше: въпросната мизерна еволюция изобщо не е отчела факта, че колкото повече се опитваш да скриеш нещо от едно дете, толкова повече то се старае да го открие, независимо дали става дума за сладкиш, или за картичка с безсрамно разголени вариететни артистки.
– И слава богу, че е така, защото в деня, когато тази искра на любознателността угасне и младежите се задоволят с лустросаните боклуци, които им пробутват търговците – било то миниатюрен електроуред, или нощно гърне с батерия, – и станат неспособни да проумеят нещо по-висше от задниците си, ще се върнем в ерата на голите охлюви.