– Това е апокалиптично – смеех се аз, прибягвайки до една научена от Фермин дума, при чието споменаване винаги си спечелвах „Сугус“.
– Това ми харесва – казваше той. – Докато има малчугани с късо панталонче, които умеят да си служат с многосрични думи, има и надежда.
Дали заради вредното влияние на Фермин, или заради хитрините, научени от приключенските романи, които поглъщах като семки, постепенно престана да ме вълнува загадката за самоличността на Жулиан Каракс и защо родителите ми бяха решили да ме кръстят на него. Вместо това започнах да събирам две и две, да улавям скришни разговори, да се ровя в забранени кашони и най-вече да чета всички страници, за които баща ми мислеше, че се озовават в кошчето за боклук. А там, където не достигаха моите детективски и дедуктивни способности, Фермин и неговите осведомителни бюлетини тайно ми предоставяха необходимите ключове, за да разреша мистерията и да свържа различните повествователни линии.
Нея сутрин баща ми получи двойната новина (сякаш си нямаше достатъчно грижи и без това), че десетгодишният му син иска да стане професионален писател и отгоре на всичко е наясно с всички тайни, които той от незапомнени времена криеше от него, може би най-вече от свян. За негова чест трябва да кажа, че понесе удара доста добре. Вместо да се развика и да ме заплаши, че ще ме затвори в интернат или ще ме прати да работя в някоя каменна кариера, клетият човек само ме гледаше изумено.
– Мислех, че ще искаш да станеш книжар като мен, като дядо ти, прадядо ти и почти всички Семпере от незапомнени времена...
Виждайки, че съм го сварил неподготвен, реших да укрепя позицията си.
– Аз ще стана писател. Романист. Като капак на всичко – нали така е изразът?
Последното го подхвърлих, за да внеса хумористична нотка, но на баща ми очевидно не му се видя смешно. Той скръсти ръце, облегна се на стола си и ме загледа сдържано. Палето проявяваше непослушание, което не му се нравеше. „Добре дошъл в клуба на бащите – помислих си. – Прави деца, че да ти се качат на главата.“
– И майка ти все това казваше, но аз си мислех, че просто иска да ме дразни.
Още един аргумент в моя полза. Госпожа майка ми може да сгреши за нещо само когато цъфнат налъмите. По рождение алергичен към примирението, баща ми все още седеше в тази предупредителна поза и аз се уплаших, че ще се залови да ме разубеждава.
– На твоята възраст и аз си мислех, че имам дарба за писател – подхвана той.
Речта се задаваше като метеорит, обвит в пламъци. Ако не обезоръжах баща ми веднага, щеше да ми дръпне дълга проповед за опасностите да посветиш живота си на литературата. Тя – както бях чувал да се кълнат мнозина гладуващи автори измежду нашите клиенти, на които винаги трябваше да продаваме на кредит, ако не и да ги каним на обяд – изпитваше към преданите си последователи същата обич, която женската богомолка изпитва към партньора си. Преди баща ми да се разпали, хвърлих изразителен поглед към разпръснатите по земята листове, а после безмълвно се вторачих в него.
– Както казва Фермин, и мъдрите грешат – призна той.
Тогава си дадох сметка, че моят контрааргумент може да послужи като мост към основното му твърдение, а именно, че родът Семпере не ставаме за писатели и че човек може също толкова добре да служи на литературата като книжар, без да се излага на риск от пълно разорение. Тъй като подозирах, че добрият човек всъщност е напълно прав, преминах в настъпление. В един реторичен двубой не бива никога да отстъпваш инициативата, особено когато противникът ти има всички изгледи да спечели.
– Фермин казва, че мъдрите си признават, ако сгрешат понякога, а кретените грешат постоянно, но никога не си го признават и винаги се смятат за прави. Това е неговият принцип на Архимед за скачените скудоумия.
– О, нима?
– Да. Според него глупакът е животно, което не умее да си променя мнението – изстрелях аз.
– Виждам, че много добре си усвоил философията и науката на Фермин.
– Да не би да няма право?
– Най-вече има прекомерна слабост да си чеше езика.
– И какво значи това?
– Да говори излишни неща.
– Ами веднъж, когато си чешеше езика, ми каза, че има нещо, което отдавна е трябвало да ми покажеш.
Баща ми съвсем се обърка. Всичките му намерения да ми държи проповеди се бяха изпарили и сега той само се чудеше откъде ще дойде следващият удар.
– А каза ли ти какво е то?
– Нещо, свързано с книги. И с мъртъвци.