– Мъртъвци ли?
– Спомена някакво гробище. Това за мъртъвците си го измислих аз.
Всъщност си бях наумил, че тази работа има нещо общо с Каракс, който според моя личен идеал съчетаваше безупречно идеята за книга и за мъртвец. Баща ми се замисли над въпроса. Очите му проблеснаха както винаги, когато го осенеше някакво хрумване.
– В това отношение Фермин май има право – призна той.
Надуших сладкия аромат на победата.
– Хайде, качи се горе и се облечи – рече баща ми. – Но не буди майка си.
– Отиваме ли някъде?
– Това е тайна. Ще ти покажа нещо, което промени моя живот, а може би ще промени и твоя.
Осъзнах, че инициативата вече не е в мои ръце и шахматната дъска се е завъртяла.
– Сега, в този час?
Той отново се усмихна и ми намигна.
– Някои неща могат да се видят само по здрач.
2
В дрезгавината на онова ранно утро баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Беше есента на 1966 г. и ситен дъждец бе изпъстрил „Лас Рамблас“ с малки локвички, които проблясваха като медни сълзи. Мъглата, която толкова пъти бях сънувал, ни следваше, но се разнесе, когато навлязохме в улица „Арко дел Театро“. Пред нас се разкри проход, изтъкан от сенки, сред които скоро изплува потъмнял каменен дворец. Баща ми потропа на вратата с мандалото, което имаше форма на дяволче. За моя изненада, човекът, който ни отвори, беше Фермин Ромеро де Торес. Щом ме видя, той се усмихна лукаво.
– Крайно време беше – рече. – От толкова мистерии и преструвки вече взе да ме мъчи язва.
– Тук ли работите сега, Фермин? – попитах заинтригуван. – Това книжарница ли е?
– Нещо такова, макар че ѝ куца секцията за комикси... Хайде, влизайте.
Фермин ни придружи по една дълга извита галерия, чиито стени бяха покрити с фрески на ангели и приказни създания. Излишно е да казвам, че бях запленен. Съвсем не подозирах, че чудесата едва са започнали.
Галерията ни отведе до един свод, който се извисяваше към безкрая под водопад от ослепителна светлина. Вдигнах глава и пред погледа ми, сякаш от дълбините на мираж, изплува сложен като лабиринт градеж. Той се издигаше спираловидно и приличаше на подводна скала, в която бяха корабокруширали всички библиотеки на света. Слисан, запристъпвах бавно към тази крепост, построена от всички книги, написани някога. Имах чувството, че съм попаднал в някоя от историите на Жулиан Каракс, и се боях, че ако дръзна да се приближа още малко, чудото ще се изпари и ще се събудя в стаята си. Баща ми застана до мен. Погледнах го и го хванах за ръката, макар и само за да се уверя, че съм буден и че това място е истинско. Той се усмихна.
– Жулиан, добре дошъл в Гробището на забравените книги.
Трябваше ми малко време, за да се съвзема и да почувствам отново действието на закона за гравитацията. Когато се успокоих, баща ми прошепна в полумрака:
– Това място е загадка, Жулиан, светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш, има душа. Душата на онзи, който я е написал, и душите на онези, които са я прочели, изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, щом някой плъзне поглед по страниците ѝ, духът ѝ нараства и укрепва. Преди много години, когато дядо ти ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност откога съществува и кои са създателите му. Ще ти кажа онова, което дядо ти каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава, ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да се озоват тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, които са се изгубили в дебрите на времето, живеят вечно в очакване на деня, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух. В книжарницата ги продаваме и купуваме, но в действителност те нямат собственик. Всяка книга, която виждаш тук, е била нечий най-добър приятел. А сега сме им останали само ние, Жулиан. Смяташ ли, че ще можеш да запазиш тази тайна?
Погледът ми се изгуби в безкрая на мястото и във вълшебната му светлина. Кимнах и баща ми се усмихна. Фермин ми подаде чаша вода и ме загледа внимателно.
– Хлапето знае ли правилата? – попита.
– Тъкмо за тях щях да отворя дума – каза баща ми.
После ми описа подробно правилата и отговорностите, които трябваше да приеме всеки нов член на тайното братство на Гробището на забравените книги, включително привилегията да избере една книга и да я пази цял живот.
Докато го слушах, се зачудих дали не бе избрал със задна мисъл именно този ден, за да взриви зениците и ума ми с това зрелище. Може би добрият книжар бе прибягнал до това последно средство с надеждата, че този град, построен от стотици хиляди изоставени книги, от безброй забравени животи, идеи и вселени, би бил убедителна метафора на бъдещето, което ме очакваше, ако упорствах във вярата си, че някой ден бих могъл да си изкарвам хляба с литература. Ако това бе целта на баща ми, гледката предизвика у мен обратния ефект. Моето призвание, което дотогава бе просто детска мечта, в този ден се отпечата трайно в сърцето ми. И никакви доводи на баща ми или на когото и да било не можеха да ме накарат да променя решението си.