Съдбата, предполагам, избра вместо мен.
По време на дългото си бродене из тунелите на лабиринта избрах една книга, озаглавена „Кърмъзената туника“. Беше роман от поредицата „Градът на прокълнатите“ на някой си Давид Мартин – автор, за когото не бях чувал до момента. Или по-скоро трябва да кажа, че книгата избра мен, защото, когато спрях поглед върху корицата ѝ, изпитах странното чувство, че тя ме очаква отдавна, сякаш е знаела, че в това ранно утро ще се натъкна на нея.
Когато най-сетне излязох от градежа и баща ми видя творбата, която носех в ръце, пребледня. За миг ми се стори, че ще припадне.
– Къде намери тази книга? – изпелтечи той.
– На масата в една от залите... Беше сложена изправена, сякаш някой я бе оставил, за да я намеря.
Двамата с Фермин размениха неразгадаем поглед.
– Какво има? – попитах. – Да избера ли друга?
Баща ми поклати глава.
– Това е пръстът на съдбата – пророни Фермин.
Усмихнах се развълнуван. И аз си бях помислил същото, макар и да не знаех защо.
През остатъка от седмицата четох като в транс приключенията, разказани от Давид Мартин. Наслаждавах се на всяка сцена, сякаш съзерцавах огромно живописно платно, в което откривах все нови и нови детайли. Баща ми на свой ред се губеше в собствените си блянове, макар че неговите вълнения май съвсем не бяха от литературно естество.
Както се случва при мнозина мъже, по това време баща ми бе започнал да проумява, че вече не е младеж, и често посещаваше места, свързани с ранната му младост, търсейки отговори на въпросите, които все още не бе си изяснил напълно.
– Какво става с татко? – попитах веднъж майка ми.
– Нищо. Просто пораства.
– Не е ли преминал вече възрастта на растежа?
Майка ми въздъхна търпеливо.
– Мъжете сте такива.
– Аз ще порасна бързо, за да не се тревожиш за мен.
Тя се усмихна.
– За никъде не бързаме, Жулиан. Остави живота да се погрижи за това.
При едно от тези мистериозни пътувания, изследващи собствения му пъп, баща ми се върна от пощата с пакет, пристигнал от Париж. Той съдържаше книга, озаглавена „Ангелът на мъглата“. Всяко нещо, свързано с ангели и мъгли, имаше огромни шансове да събуди интереса ми, затова реших да проуча тази работа, пък макар и само заради физиономията, която направи баща ми, когато отвори пакета и погледна корицата на книгата. Проучванията ми установиха, че това беше роман, написан от някой си Борис Лоран – псевдоним на самия Жулиан Каракс, както научих впоследствие. Книгата имаше посвещение, което разплака майка ми (а тя съвсем не беше от плачливите) и убеди баща ми, че съдбата е хванала всички ни за някои части, които той не желаеше да уточни, но които, долавях аз, изискваха деликатно отношение.
Трябва да призная, че най-изненадан от всички бях аз. По някаква причина винаги бях смятал, че Каракс е умрял в незапомнени времена (исторически период, който обхващаше всичко, случило се преди рождението ми). Мислех си, че той бе един от многото призраци от миналото, витаещи в омагьосания дворец, който представляваше официалната памет на семейството. Когато узнах, че съм сгрешил и че Каракс е жив-живеничък и продължава да пише в Париж, получих откровение.
Докато галех страниците на „Ангелът на мъглата“, внезапно проумях какво трябва да сторя. Така се роди онзи план, с чиято помощ щях да осъществя съдбата, която поне веднъж бе решила да направи домашно посещение. Благодарение на това след много години се появи тази книга.
3
Между откровенията и химерите животът си течеше със стабилна скорост, без да обръща особено внимание на всички нас, които пътувахме, увиснали на стремето му. Радвах се на две детства: едно традиционно (ако изобщо съществува такова нещо), което виждаха останалите, и друго, въображаемо, което изживявах самият аз. Имах някои добри приятели, повечето от които бяха книги. В училище се отегчавах извънмерно и прекарвах часовете си на чиновете на отците йезуити, като се реех в облаците – навик, който пазя и до днес. Имах щастието да срещна добри учители, които се отнасяха търпеливо с мен и не смятаха моята различност от другите за зло, с което да се борят. Всичко трябва да съществува на тоя свят, включително някой и друг Жулиан Семпере.