Вероятно съм научил за света повече, четейки в книжарницата, посещавайки библиотеки или слушайки Фермин, който винаги разполагаше с някоя теория, препоръка или практически съвет, отколкото през годините на школското си образование.
– В училище казват, че съм малко странен – признах веднъж на Фермин.
– Това си е чист късмет. Започнете да се тревожите в деня, в който ви кажат, че сте нормален.
За добро или зло, никой никога не ме упрекна в нормалност.
Предполагам, че юношеството ми е малко по-интересно от биографична гледна точка, поне заради това, че изживях по-голямата част от него извън въображението си. Книжните ми блянове и стремежите ми да стана воин на перото, без да падна негова жертва, набираха сила. Все пак трябва да кажа, че те бяха смекчени от известна доза реализъм, който придобих постепенно, наблюдавайки как работят механизмите на света. По някое време разбрах, че мечтите ми са почти невъзможни, но ако ги зарежех, преди да съм излязъл на бойното поле, никога нямаше да спечеля войната.
Все още се надявах, че някой ден боговете на Парнас ще се смилят над мен и ще ми позволят да стана разказвач. Междувременно трупах суровини в очакване на деня, в който да открия собствената си фабрика за сънища и кошмари. Събирах малко по малко и с всякакви средства, но със завидно постоянство, всичко, свързано с историята на семейството ми, с многобройните му тайни и хилядите сюжети, съставящи малката вселена на Семпере – един въображаем свят, който сполучливо бях нарекъл „Сагата за Гробището на забравените книги“.
Освен да разузнавам всички факти за семейството ми, които можеха да се проверят или пък трудно се поддаваха на проверка, по онова време имах две големи страсти. Едната – вълшебна и възвишена – беше четенето, а другата – земна и предвидима – бяха юношеските любовни похождения.
Що се отнася до литературните ми амбиции, успехите ми бяха мизерни, да не кажа нулеви. В ония години се захващах да пиша куп отвратителни романи, които издъхваха недовършени, стотици разкази, театрални пиеси, радиосериали и дори стихотворения, които не давах на никого да чете – за негово добро. Стигаше ми да ги прочета аз, за да разбера колко много имам да уча и колко малко съм напреднал, въпреки желанието и вложения ентусиазъм. Препрочитах неспирно романите на Каракс и на хилядите автори, които заемах от книжарницата на моите родители. Опитвах се да разглобя тези творби, сякаш бяха транзистори или мотори на „Ролс-Ройс“, надявайки се да открия как са построени и как и защо оказват въздействие.
Бях прочел в един вестник репортаж за някакви японски инженери, които прилагаха нещо, наречено „обратно инженерство“. Види се, трудолюбивите японци разглобяваха някоя машина до последния детайл, анализираха ролята на всяка част, динамиката на съвкупността им и конструкцията на въпросното съоръжение, за да изведат математическите принципи, поддържащи функционирането му. Братът на майка ми работеше като инженер в Германия, затова си казвах, че в гените ми сигурно има нещо, което би ми позволило да демонтирам по същия начин някоя книга или история.
С всеки изминал ден все повече се убеждавах, че добрата литература няма почти нищо общо с банални химери от рода на „вдъхновението“ или „да имаш история за разказване“, а по-скоро с инженерството на езика, с архитектурата на повествованието, с живописта, багрите и звуците на конструкцията, с фотографията на образите и с музиката, която може да роди един оркестър от думи.
Втората ми голяма страст, или може би трябва да кажа първата, предоставяше богат материал за комедия, а понякога клонеше към фарс. Имаше период, в който се влюбвах всяка седмица – нещо, което от перспективата на годините не препоръчвам никому. Влюбвах се заради нечий поглед или глас, но най-вече заради онова, което бе скрито под роклите от фина вълна, които носеха момичетата от онази епоха.
– Вашето не е любов, а похотливост – уточняваше Фермин. – На вашата възраст е химически невъзможно да се схване разликата. Майката природа се нуждае от тези уловки, за да попълва населението на планетата. Затова инжектира обилно хормони и глупост във вените на младежите, за да се плодят като зайци и да има пушечно месо, готово да се жертва за лозунгите на банкерите, духовниците и идеолозите на революцията, на които им трябват идеалисти и други вредители, за да не може светът да еволюира и да си стои на същото дередже.
– Но, Фермин, какво общо има това с вълненията на сърцето?
– Не ме баламосвайте, че добре се познаваме. Сърцето е орган, който изпомпва кръв, не сонети. С известен късмет нещо от този поток стига до главата, но по-голямата част отива към търбуха, а във вашия случай – към срамотиите, които, ако не внимавате, ще играят ролята на мозъчна кора, докато не навършите двайсет и пет лета. Дръжте тестисите по-далеч от руля и ще влезете в пристанището. А ако се правите на глупак, животът ви ще премине, без да сте свършили нещо полезно.