– Амин.
Романси в сенчести входове, що-годе успешни изследвания под блузи и поли на последния ред на някое квартално кино, танци в „Ла Палома“ и разходки по кея, държейки за ръка поредната възлюбена – в такива занимания преминаваха свободните ми часове. Не навлизам в подробности, защото нямаше нито един интересен епизод, който заслужава да се отбележи, докато не навърших седемнайсет години. Тогава се сблъсках челно с едно създание на име Валентина. Съдбата отрежда някой айсберг на всеки мореплавател, достоен да се нарече с това име; моят айсберг се казваше Валентина. Беше по-голяма от мен с три години (които на практика изглеждаха десет) и в продължение на месеци бях напълно зашеметен от нея.
Запознахме се в един есенен следобед, в който влязох в старата книжарница „Франсеса“ на „Пасео де Грасия“, за да се скрия от дъжда. Видях я в гръб и нещо ме накара да се приближа, за да я огледам крадешком. Тя прелистваше един роман на Жулиан Каракс, „Сянката на вятъра“, и аз дръзнах да я заговоря само защото по онова време се чувствах несъкрушим.
– И аз съм чел тази книга – казах, показвайки оригиналност, която потвърждаваше отвъд всяко съмнение Ферминовите теории за кръвообращението.
Тя ме погледна с изумруденозелените си очи, които режеха като ножове, и примигна толкова бавно, че времето сякаш спря.
– Толкова по-добре за теб – отвърна.
После остави книгата на рафта, обърна се и тръгна към изхода. Пребледнял, за миг замръзнах на място. Когато се раздвижих отново, взех книгата, занесох я на касата, платих я и изтичах на улицата с надеждата, че моят айсберг не е потънал завинаги под водата.
От стоманеносивото небе падаха капки като перли. Настигнах я, докато чакаше на светофара на „Росейон“, безразлична към дъжда.
– Трябва ли да викам полиция? – попита тя, загледана пред себе си.
– Надявам се, че не. Аз съм Жулиан.
Валентина изпръхтя. Обърна се и отново ме прониза с поглед. Ухилих се като идиот и ѝ подадох книгата. Тя повдигна вежда и след кратко колебание я прие.
– Още един Жулиан? Да не сте членове на някакво братство?
– Родителите ми са ме кръстили така в чест на автора на тази книга, който е бил техен приятел. Това е най-добрата книга, която някога съм чел.
Жребият ми бе определен от сценографията, както става обикновено в такива случаи. Една светкавица посребри фасадите по „Пасео де Грасия“ и над града се разнесе враждебният тътен на бурята. Светофарът светна в зелено. Преди Валентина да ми каже да се разкарам или да се обърне към някой полицай, изгърмях последния си патрон.
– Десет минути. Едно кафе. Ако за десет минути не постигна нищо, ще се изпаря и никога повече няма да ме видиш. Обещавам ти.
Валентина ме погледна колебливо, сподавяйки усмивката си. За всичко беше виновен дъждът.
– Бива – рече тя.
А пък аз си мислех, че животът ми се е променил в деня, в който реших да стана романист!
Тя живееше сама в една мансарда на улица „Провенса“. Оттам можех да съзерцавам цяла Барселона – нещо, което правех рядко, защото предпочитах да гледам самата Валентина в различните стадии на голота, в които неизменно се опитвах да я приведа. Майка ѝ беше холандка, а покойният ѝ баща – престижен барселонски адвокат, чиято фамилия бях чувал дори аз. След неговата смърт майка ѝ решила да се върне в родината си, но Валентина, вече навършила пълнолетие, предпочела да остане в Барселона. Говореше пет езика и работеше за адвокатската кантора, основана от баща ѝ, превеждайки искове и дела с огромен финансов интерес между големи предприятия и фамилии от ония, които бяха имали ложа в театър „Лисео“ в продължение на четири поколения. Когато я попитах веднъж какво иска да направи с живота си, тя ми отправи онзи поглед, който винаги ме обезоръжаваше, и отвърна: „Да пътувам.“
Валентина беше първият човек, на когото позволих да прочете скромните ми литературни опити. Тя имаше известна склонност да пази нежността си и изблиците на обич за най-прозаичната част от нашата връзка. А когато трябваше да ми даде мнението си за първите ми писателски стъпки, обикновено казваше, че с Каракс ме свързва само името. Не се обиждах от тази оценка, защото по принцип бях съгласен с нея. Може би именно заради това, понеже смятах, че никой друг на света не би могъл да разбере по-добре плана, който кроях от години, веднъж, когато изпитвах особена готовност да понасям удари, ѝ разказах какво смятам да направя, щом навърша осемнайсет години.