– Надявам се, че няма да поискаш да се омъжа за теб – отбеляза тя.
Навярно трябваше да изтълкувам знаците на съдбата, защото всичките ми важни сцени с Валентина винаги започваха с дъжд, който ме гонеше по петите или тропаше по прозорците. Този случай не беше по-различен.
– Какъв е планът? – попита най-сетне.
– Да напиша историята на моето семейство.
Имахме връзка от почти една година, ако поредицата следобеди под чаршафите на нейното ателие сред облаците можеше да се нарече връзка, и въпреки че познавах на пръсти кожата ѝ, все още не умеех да тълкувам мълчанията ѝ.
– И какво друго? – додаде тя.
– Това малко ли ти се струва?
– Всички хора имат семейство. И всички семейства си имат история.
С Валентина винаги трябваше да постигам нещата с усилие, независимо за какво ставаше дума. Тя се обърна и аз, говорейки на изящния ѝ гол гръб, за пръв път формулирах гласно идеята, която от години ми се въртеше в главата. Изложението ми не беше блестящо, но имах нужда да го чуя от собствената си уста, за да повярвам в него.
Имаше поне откъде да започна: разполагах със заглавие. „Гробището на забравените книги“. Години наред разнасях със себе си една празна тетрадка, на чиято корица бях написал четливо с пищно украсени букви:
ГРОБИЩЕТО НА ЗАБРАВЕНИТЕ КНИГИ
Роман в четири части
от
Жулиан Семпере
Веднъж Фермин ме свари да зяпам глуповато с писалка в ръка първата празна страница на тетрадката. Огледа корицата и след като издаде един звук, който приличаше на нещо средно между сумтене и пръдня, заяви:
– Горко на онези, чиито мечти са изтъкани от хартия и мастило, защото тяхно е чистилището на суетата и разочарованията.
– Ще прощавате, Ваша милост, но ще бъдете ли така добър да преведете на човешки език тоя страхотен афоризъм? – попитах аз.
– Боя се, че глупостта ме настройва да говоря библейски – отвърна Фермин. – Вие сте този, който се мисли за поет. Досетете се за семантиката.
Бях изчислил, че това велико дело, плод на разгорещеното ми юношеско въображение, ще достигне дяволски размери и телесна маса, клоняща към петнайсетина кила. Повествованието, както си представях, щеше да е разделено на четири взаимосвързани тома, които да играят ролята на входни врати към лабиринт от истории. Навлезеше ли в страниците му, читателят щеше да има чувството, че разказът се сглобява като комплект матрьошки, в който всеки сюжет и герой води към друг, а той на свой ред – към следващия и така нататък.
– Това звучи като упътване за монтиране на детски конструктор или електрическо влакче.
Моята сладка Валентина, винаги толкова прозаична.
– Наистина прилича малко на конструктор – признах аз.
Опитах се най-безсрамно да ѝ пробутам високопарното си изявление, защото го съчинявах от шестнайсетгодишна възраст, убеден, че вече съм свършил половината работа. Това, че безочливо бях копирал идеята от „Сянката на вятъра“, романа, който подарих на Валентина в деня на запознанството ни, беше най-малкият проблем.
– Това не е ли вече направено от Каракс? – попита тя.
– Всичко в тоя живот вече е направено от някого – поне нещата, които си струват труда – отвърнах. – Номерът е да се опиташ да го направиш малко по-добре.
– И тук на сцената излизаш ти, с присъщата на младостта скромност.
Привикнал със студените душове, с които ме обливаше моят прелестен айсберг, продължих изложението си с решимостта на войник, който изскача от окопа и се втурва смело срещу картечниците.
Според моя безупречен план, първият том щеше да разглежда историята на един читател, в случая баща ми, който в юношеските си години открива света на книгите – а впоследствие и живота – посредством загадъчен роман, написан от неизвестен автор. Това щеше да даде основание да се изгради със замах един роман, който да съчетава всички възможни жанрове.
– И мимоходом да лекува грипа и обикновената настинка – отбеляза Валентина.
Вторият том, пропит с нездрава и зловеща атмосфера, която трябваше да провокира благонравните читатели, щеше да разказва мрачните житейски перипетии на един прокълнат писател – Давид Мартин. Той щеше да описва от първо лице как авторът изгубва разсъдъка си и ни повлича в бездната на лудостта си – разказвач, по-ненадежден дори от принца на преизподнята, появяващ се също на тези страници. А може би не, защото всичко всъщност бе игра, в която читателят щеше да довърши пъзела и да реши що за книга чете.