– Ами ако те зарежат и не пожелаят да се впуснат в тази игра?
– При всички случаи ще си струва труда – казах. – Все някой ще се навие да участва.
– Писането е работа за оптимисти – отсъди Валентина.
Третият том, ако читателят преживееше първите два и не избереше друга творба с щастлив край, щеше временно да ни избави от пъкъла и да ни представи историята на един герой – образцовия герой и официалната съвест на историята, тоест моя приемен чичо Фермин Ромеро де Торес. Неговият разказ в духа на пикареската106 щеше да ни покаже как той е станал това, което е, а многобройните му злоключения през най-смутните години на века щяха да разкрият линиите, свързващи всички части на лабиринта.
– Тук поне ще се посмеем.
– Фермин спасява положението – съгласих се аз.
– И как завършва това чудовищно творение?
– С фойерверки, голям оркестър и всички театрални механизми, задействани с пълна пàра.
Четвъртата част, неимоверно важна и подправена с ароматите на всички предишни, щеше да ни отведе най-сетне до сърцевината на мистерията и да разкрие всички загадки чрез моя любим ангел на мрака – Алисия Грис. Сагата щеше да съдържа злодеи и герои, и хиляди тунели, по които читателят би могъл да изследва един калейдоскопичен сюжет, подобен на онзи мираж от перспективи, който бях открил с баща ми в Гробището на забравените книги.
– А ти не се ли появяваш? – попита Валентина.
– Само на финала и за мъничко.
– Колко скромно от твоя страна!
По тона ѝ отгатнах какво се задава.
– Само не разбирам защо, вместо да говориш толкова за тази история, още не си седнал да я пишеш.
През последните години си бях задавал същия въпрос поне три хиляди пъти.
– Защото говоренето за нея ми помага да си я представя по-добре. И най-вече защото не зная как да я напиша. Оттук се роди моят план.
Валентина се обърна и ме погледна с недоумение.
– Мислех, че планът е това, което ми описа.
– Това е само амбицията. Планът всъщност е друг.
– Какъв?
– Жулиан Каракс да напише историята вместо мен – разкрих аз.
Валентина се вторачи в мен с онзи поглед, който пробиваше вентилационни шахти в душата ми.
– И защо би направил това?
– Защото тази история е също и негова и на семейството му.
– Мислех, че Каракс е в Париж.
Кимнах. Тя притвори очи. Умна и студена – моята обожаема Валентина.
– Значи твоят план е да отидеш в Париж, да намериш Жулиан Каракс, ако изобщо е жив, и да го убедиш да напише от твое име роман от три хиляди страници, основан на тази история, която е толкова важна за теб.
– В общи линии – признах.
Усмихнах ѝ се, готов да си понеса шамара. От сегашната си позиция бих казал, че бях мечтател, човек наивен или неразумен. Бях готов да поема всеки удар освен онзи, който получих – разбира се, съвсем заслужено.
– Ти си страхливец.
Тя стана, взе си дрехите и се облече пред прозореца. После, без да се обръща към мен, запали цигара и зарея поглед към хоризонта над покривите на Ешампле под дъжда.
– Бих искала да остана сама – каза.
Пет дни по-късно, когато се качих отново по стълбите до мансардата на Валентина, заварих вратата отворена и стаята празна. На стола до прозореца лежеше плик с моето име. Отворих го. Вътре имаше двайсет хиляди френски франка и бележка, на която пишеше:
Bon voyage et bonne chance.107
V.
Когато излязох навън, заваля.
Три седмици по-късно, в един следобед, когато бяхме събрали в книжарницата читатели и постоянни клиенти, за да отпразнуваме публикуването на първия роман на един добър приятел на „Семпере и синове“ – професор Албуркерке, – се случи събитието, очаквано от мнозина, което щеше да промени историята на страната или поне да я върне към настоящето.
Малко преди да затворим, дон Федерико, кварталният часовникар, влезе развълнуван в книжарницата, носейки едно устройство, което се оказа преносим телевизор (беше го купил в Андора). Той го сложи върху щанда и изгледа всички ни тържествено.
– Побързайте – рече. – Имам нужда от електрически контакт.
– Не само вие, но и всички в тая страна, че инак няма да стигнем доникъде – пошегува се Фермин.
Нещо в изражението на дон Федерико даваше да се разбере, че не му е до шеги. Професор Албуркерке, който вече се досещаше за какво иде реч, му помогна да свърже телевизора. Часовникарят включи апарата и пред нас се материализира екран, който излъчваше сив шум, хвърляйки ореол от примигваща светлина из цялата книжарница.
Чул суматохата, дядо ми надникна от задната стая и ни изгледа въпросително. Фермин сви рамене.
– Повикайте всички – нареди дон Федерико.