Докато той нагласяше антените и се опитваше да настрои апарата, ние постепенно се събрахме пред телевизора, сякаш участвахме в литургия. Фермин и професор Албуркерке започнаха да подреждат столове. Моите родители, дядо ми, дон Анаклето (който, виждайки сиянието на екрана на връщане от следобедната си разходка, бе решил, че сме се увлекли по модата йе-йе108 и влезе да разузнае), Фернандито и София, Мерседитас и клиентите, дошли в чест на професор Албуркерке – всички скоро попълнихме импровизирания киносалон в очакване на незнайно какво.
– Имам ли време да отида да пусна една вода и да купя пуканки? – попита Фермин.
– Аз на ваше място щях да потърпя – заяви професор Албуркерке. – Тая работа май ще се окаже много дебела.
Дон Федерико най-сетне завъртя антените и неподвижният прозорец се преобрази в унил кадър от славната кадифена черно-бяла картина, която испанската телевизия излъчваше в ония дни. На екрана се появи разплаканото и съкрушено лице на един тип, който приличаше на кръстоска между провинциален прокурор и анимационния герой Майти Маус. Дон Федерико усили звука.
– Франко умря – обяви разхлипан тогавашният министър-председател Ариас Наваро.
Сякаш от небето или незнайно откъде върху нас се сгромоляса бездънна тишина. Ако стенният часовник все още работеше, махалото му навярно бе застинало насред движението. Следващите неща се случиха кажи-речи едновременно.
Мерседитас избухна в плач. Дядо ми пребледня като платно, навярно от страх, че всеки миг ще се разнесе грохот на танкове по „Авенида Диагонал“ и ще бъде обявена нова война. Дон Анаклето, който така се увличаше по красноречието, сега онемя и започна да си представя палежи на манастири и други народни празненства. Моите родители се споглеждаха объркани. Професор Албуркерке, който по принцип не пушеше, поиска цигара от часовникаря и я запали. Фернандито и София, чужди на всеобщото вълнение, се усмихваха блажено и се държаха за ръце. Някои от читателите, събрали се в книжарницата, си тръгнаха изплашени, като се кръстеха.
Потърсих с поглед някой възрастен, който да не е излязъл от релси, и зърнах Фермин. Той следеше речта на министър-председателя с хладен интерес и пълно спокойствие. Седнах до него.
– Как само циври, ни лук ял, ни лук мирисал, а така като го гледате, е подписал повече смъртни присъди от Атила – отбеляза той.
– Какво ще стане сега? – попитах разтревожено.
Фермин ми се усмихна невъзмутимо и ме потупа по гърба. Подаде ми един „Сугус“, обели друг за себе си (неговият беше лимонов) и го засмука с удоволствие.
– Не се безпокойте, нищо няма да стане. Известно време ще гледаме свади, театро и фарисейщина на поразия, но нищо по-сериозно. Ако нямаме късмет, някой палячо може да се поувлече, но онези, които държат каишката, няма да допуснат нещата да излязат от руслото. Не би им излязло на сметка. Ще има буря в чаша вода, ще се чупят олимпийски рекорди в политическото пребоядисване и ще видим герои, изпълзели от миша дупка. Обичайната история в такива случаи. Всичко това ще е като един продължителен запек. Ще коства усилия, но говната постепенно ще излязат, или поне онези, които още не са преработени. Но накрая, ще видите, няма да стане нищо страшно – по простата причина, че никой няма изгода от конфликт. В края на краищата, всичко е пазар на интереси, криво-ляво замаскирани за консумация от балъците. Като оставим настрана сценките на марионетките, единствено важно е кои управляват, кои държат ключа от касата и как се разпределят парите на останалите. Докато се стремят към плячката, ще поизмият лицето на всички, което си е доста необходимо. Ще се появят нови мошеници, нови водачи и цял хор от наивници с къса памет ще излязат на улицата, готови да повярват в онова, което искат или трябва да чуят. Ще последват поредния свирач от Хамелн, който ги ласкае най-добре и им обещава парцален рай. Така стоят нещата, Жулианито, с величието и мизерията им, и стигат дотам, докъдето стигат, което не е малко. Някои виждат накъде отива играта и заминават надалече, като например нашата Алисия, други остават като нас в тинята, защото няма къде другаде да отидат. Но за цирка хич не се безпокойте – сега идва времето на клоуните, а по-късно ще се появят и въздушните акробати. Може би това е най-доброто, което можеше да се случи на всички ни. Аз го приветствам, доколкото е в мой интерес.
– А откъде знаете, че Алисия е заминала много далече?
Фермин се усмихна дяволито.
– Уместен въпрос.
– Какво сте скрили от мен?
Той ме хвана за ръката и ме отведе в един ъгъл.
– Ще ви кажа друг ден. Днес сме в национален траур.