– Но...
Без да дочака възраженията ми, Фермин се върна при другите, които все още бяха поразени от новината за кончината на човека, ръководил държавата през последните четири десетилетия.
– Ще вдигнете ли тост? – попита дон Анаклето.
Фермин поклати глава.
– Не вдигам тост за ничия смърт. Не знам какво ще правите вие, но аз смятам да се прибера у дома при Бернарда и с Божията помощ ще се опитам да ѝ направя още едно дете. Съветвам ви да последвате примера ми, доколкото ви позволяват обстоятелствата. Ако ли не, прочетете някоя хубава книга, като тази на нашия добър приятел Албуркерке. И утре е ден.
И тъй, дойде следващият ден, сетне по-следващият и постепенно се изнизаха няколко месеца, през които Фермин всячески се изплъзваше от въпросите ми и не сподели нищо повече за Алисия Грис. Чувствайки, че той ще ми разкаже каквото трябва, когато му дойде времето (или когато му скимне), взех франковете, които ми бе оставила Валентина, и си купих билет за Париж. Годината беше 1976-а, а аз бях навършил деветнайсет.
Родителите ми не знаеха действителната цел на пътуването ми, което обяснявах пред тях с желанието си да видя свят, но майка ми се досещаше за истинските ми намерения. Никога не съм можел да скрия истината от нея, защото, както казах веднъж на баща ми, от нея нямах тайни. Майка ми знаеше за авантюрата ми с Валентина и за амбициите ми, които винаги подкрепяше, дори когато в трудни мигове се кълнях, че ще ги зарежа поради липса на талант и решителност.
– Никой не е постигнал успех без някой и друг провал – уверяваше ме тя.
Давах си сметка, че баща ми беше притеснен, макар че не искаше да ми го каже. Той не гледаше с добро око на пътуването ми до Париж. Беше на мнение, че трябва най-сетне да си изясня какво искам да правя и да се захвана с него. Ако исках да стана писател (или книжар, или дресьор на папагали, или каквото и да е), по-добре да се захванех сериозно с тази работа.
Чудех се как да му обясня, че всъщност имам нужда да отида в Париж и да намеря Каракс, защото знаех, че това няма никакъв смисъл. Не разполагах с доводи в защита на идеята си, просто чувствах, че трябва да постъпя така. Баща ми не пожела да ме изпрати на гарата. Оправда се, че трябва да замине за град Вик, за да се срещне със своя изтъкнат колега, господин Коста, старейшина на гилдията на книжарите и вероятно най-големият познавач на старинни книги. Когато отидох на Френската гара, заварих там майка ми, седнала на една пейка на перона.
– Купих ти ръкавици – рече тя. – Казват, че в Париж дърво и камък се пука от студ.
Прегърнах я.
– И ти ли мислиш, че допускам грешка?
Майка ми поклати глава.
– Човек трябва да допусне свои грешки, не да повтаря чуждите. Направи онова, което трябва да направиш, и се върни скоро. Или когато можеш.
В Париж открих света. Оскъдният ми бюджет ми позволи да наема мансарда с размерите на кибритена кутийка на върха на една сграда, която в архитектурно отношение бе равностойна на соло на Паганини. Намираше се на ъгъла на „Рю Суфло“. Моята наблюдателна кула беше точно над площада на Пантеона и от нея можех да видя целия Латински квартал, терасите на Сорбоната и отсрещния бряг на Сена.
Предполагам, че наех това жилище, защото ми напомняше за Валентина. Когато надникнах за пръв път към гребена от покриви и комини, който заобикаляше мансардата ми, се почувствах най-големият щастливец на планетата. Прекарах първите си дни в бродене из един чуден свят от кафенета, книжарници и улици, осеяни с дворци, музеи и хора, излъчващи освободеност, която просто заслепяваше един клет новак като мен, дошъл от Каменната ера с куп илюзии.
Градът на светлината ми осигури меко кацане. Докато сновях из него, завързвах безброй разговори на завален френски, помагайки си с езика на жестовете, с млади и стари – хора от друг свят. Не липсваха и късополи хубавици, които нежно ми се присмиваха и казваха, че макар и да съм толкова зелен, изглеждам trés adorable109. Скоро започнах да си мисля, че вселената, която бе просто една малка част от Париж, е пълна с Валентини. През втората си седмица като парижанин без големи усилия убедих една от тях да дойде в бохемската ми мансарда, за да се наслади на гледката. Бързо установих, че Париж не е Барселона и че тук правилата на играта са много различни.
– Ех, Фермин, какво сте загубили, задето не говорите френски...
– Qui est Fermín?110
Трябваше ми известно време, за да се съвзема от чара на Париж и неговите миражи. Благодарение на една от моите Валентини – Паскал, червенокоска, която имаше прическата и излъчването на Джийн Сибърг111 – си намерих работа като келнер на половин работен ден. Работех до обяд в едно кафене срещу университета, което се казваше „Контоар дьо Пантеон“; там се хранех безплатно след края на смяната. Собственикът беше любезен господин, който все не проумяваше как е възможно аз, бидейки испанец, да не се занимавам с бикоборство или фламенко. Веднъж ме попита дали съм дошъл в Париж, за да уча, да търся богатство или слава, или да усъвършенствам френския си, който се нуждаеше не просто от усъвършенстване, а по-скоро от сърдечна операция и присаждане на мозък.