– Ето нà, какво ви казах – цял поет сте.
– Я си гледайте работата.
Философските размишления на Маура не бяха лишени от основание и с времето „Испания“ се прочу в известни кръгове с прозвището хотелът на самоубийците. Десетилетия по-късно сградата вече бе затворена от дълго време и в крайна сметка обявена за разрушаване. Когато работниците от бригадата обиколиха етажите един по един, за да поставят експлозивите, които щяха да съборят хотела завинаги, се разнесе мълва, че са намерили в някои от стаите изсъхнали като мумии трупове, лежащи от много години в леглата или ваните. Сред тях бил и някогашният нощен рецепционист.
2
Видя ги как изплуваха от сенките на коридора като това, което си бяха – две марионетки, измайсторени, за да всяват страх у онези, които приемаха живота твърде буквално. Беше ги виждала и преди, но никога не си направи труда да им запомни имената. Всички тези пионки от звеното ѝ се струваха еднакви. Те спряха на прага и най-напред огледаха стаята с отработено презрение, преди да спрат очи върху Алисия с онази вълча усмивка, на която Леандро навярно ги учеше още от първия им ден в школата.
– Не знам как можете да живеете тук.
Алисия сви рамене и дръпна за последно от цигарата, махвайки към прозореца.
– Заради гледката е.
Единият от хората на Леандро се изсмя неохотно, а другият изруга под мустак. Влязоха вътре, хвърлиха един поглед на банята и обиколиха стаята от край до край, сякаш очакваха да намерят нещо. По-младият от двамата, който все още имаше вид на новак и го компенсираше с позьорство, заоглежда струпаните до стената книги, които фактически заемаха половината стая, като плъзгаше показалец по гърбовете им с презрителна гримаса.
– Ще трябва да ми заемете някое от любовните си романчета.
– Не знаех, че умеете да четете.
Новакът се извърна и пристъпи към нея с враждебно изражение, но неговият колега, който вероятно му беше и началник, го спря и въздъхна отегчено.
– Хайде, напудрете си носа. Чакат ви още от десет часа.
Алисия не помръдна от стола си.
– В принудителен отпуск съм. Заповед на Леандро.
Новобранецът, който бе усетил мъжествеността си застрашена, изтъпанчи своите почти сто килограма мускули и злоба на педя от Алисия и показа усмивка, която очевидно бе усвоил по време на арести и нощни обиски.
– Не се ебавайте с мен, красавице, че нямам цял ден на разположение. Не ме карайте да ви измъкна оттук насила.
Алисия го погледна втренчено в очите.
– Въпросът не е дали имате цял ден, а дали ви стиска.
Копоят на Леандро отвърна на погледа ѝ, но когато другарят му го дръпна за лакътя, се разтопи в любезна усмивка и вдигна длани в знак на примирие. „Ще продължи“ – помисли си Алисия.
Водачът на дуото погледна часовника си и поклати глава.
– Хайде, госпожице Грис, не сме виновни ние. Знаете как стоят нещата.
„Знам – помисли си Алисия. – Много добре знам.“
Тя се подпря с две ръце на облегалките на креслото и се надигна. Двете ченгета я наблюдаваха как запристъпва с олюляване към нещо, което приличаше на броня, изплетена от тънки влакна и кожени ленти.
– Да ви помогна ли? – лукаво попита новакът.
Алисия си направи оглушки. Взе приспособлението и влезе с него в банята, оставяйки вратата открехната. По-опитният агент извърна очи, но младокът не устоя на изкушението да намери един ъгъл, от който се виждаше отражението на младата жена в огледалото. Зърна я как си вдигна полата и навлече бронята около хълбока и десния си крак, сякаш бе някакъв странен корсет. Когато закопча каишките, бронята прилепна към тялото ѝ като втора кожа и ѝ придаде вид на механична кукла. Именно тогава Алисия вдигна очи и копоят срещна погледа ѝ в огледалото – студен и напълно безизразен. Мъжът се ухили доволно и след дълга пауза се обърна към стаята, но не преди да зърне бегло онова черно петно на хълбока на Алисия – плетеница от белези, които се врязваха в плътта ѝ, сякаш е била пробита с нажежен свредел. Агентът забеляза, че началникът му го гледа строго.
– Кретен – измърмори онзи.
След няколко секунди Алисия излезе от банята.
– Нямате ли друга рокля? – попита началникът.
– Какво ѝ е на тази?
– Знам ли, мислех си за нещо по-дискретно.
– Защо? Кой друг ще бъде на тази среща?
В отговор мъжът само ѝ подаде един подпрян на стената бастун и ѝ посочи вратата.
– Не съм се гримирала.
– Изглеждате отлично. Гримирайте се в колата, ако искате, че вече закъсняваме.
Алисия не прие бастуна и се запъти към коридора с леко накуцване, без да ги чака.