Розие навярно прочете отчаянието по лицето ми, след като ден след ден се натъквах на задънени улици.
– Искате ли един съвет? – попита.
– Да, моля.
– Този практически съвет давам на всички начинаещи автори, които ме питат какво да правят. Ако искате да станете писател, пишете. Ако имате история за разказване, разкажете я. Или поне се опитайте.
– Ако беше достатъчно да имаш история за разказване, за да станеш писател, то тогава всички щяха да са романисти.
– Представете си само какъв ужас – свят, пълен с романисти. Това ще е краят на времената – пошегува се Розие.
– Вероятно последното нещо, от което има нужда светът, е още един писател.
– Оставете света да реши това – посъветва ме отново той. – И ако не изникне сгоден случай, не се тревожете. Според всички статистики така ще е по-добре за вас. Но ако някой ден успеете да изразите на хартия с известно майсторство нещо подобно на идеята, която ми изложихте, потърсете ме. Може би ще проявя интерес.
– А дотогава?
– Дотогава забравете за Каракс.
– Ние, фамилията Семпере, никога не забравяме. Това е наследствена болест.
– В такъв случай ви съчувствам.
– Ами покажете го на дело.
Розие се поколеба.
– Жулиан имаше един добър приятел. Най-добрият му приятел, мисля. Казваше се Жан-Реймон Плано. Той нямаше нищо общо с тези наши абсурдни среди. Умен и свестен човек, не си пада по глупостите. Ако някой знае нещо за Жулиан, това ще е той.
– Къде мога да го намеря?
– В катакомбите.
Оттам трябваше да започна. Щом ставаше дума за Каракс, ако изобщо имаше някаква надежда да открия дирята му, изглеждаше неизбежно тя да минава през мястото, което сякаш бе взето от някой негов роман: катакомбите на Париж.
Жан-Реймон дьо Плано Флавийо беше як мъжага, чиято външност на пръв поглед вдъхваше страх, но само след малко разкриваше приятен характер и склонност към шегобийство. Той работеше в търговския отдел на компанията, която управляваше парижките катакомби и се грижеше за тяхната поддръжка, туристическа експлоатация и изобщо всичко, свързано с тези своеобразни покрайнини на отвъдното.
– Добре дошъл в света на смъртта, момко – при тези думи той стисна ръката ми с такава сила, че костите ми изпукаха. – Какво мога да направя за вас?
– Чудех се дали бихте могли да ми помогнете да открия един ваш приятел.
– Жив ли е? – рече със смях. – Тая работа с живите вече съм я забравил.
– Жулиан Каракс.
Щом изрекох това име, мосю Плано свъси вежди, приветливото му изражение се смени и той се наведе заплашително напред, притискайки ме до стената.
– Кой, по дяволите, сте вие?
– Жулиан Семпере. Родителите ми са ме кръстили така в чест на мосю Каракс.
– Все ми е тая, ако ще да са ви кръстили в чест на изобретателя на обществените писоари.
Уплаших се за физическата си неприкосновеност и се опитах да отстъпя крачка назад. Възпря ме някаква стена, вероятно свързана с катакомбите. Мислено се видях зазидан там за вечни времена сред сто хиляди черепа.
– Родителите ми са познавали мосю Каракс. Даниел и Беа – казах с помирителен тон.
В продължение на няколко мига Плано ме пронизваше с поглед. Прецених, че имаше петдесет процента вероятност да ми разбие физиономията. Другите петдесет не бяха сигурни.
– Вие сте синът на Даниел и Беатрис?
Кимнах.
– От книжарница „Семпере“?
Кимнах отново.
– Докажете го.
Близо час рецитирах пред него същата реч, която вече бях изложил пред някогашните литературни агенти и пред издателя на Каракс. Плано ме слушаше внимателно и като че ли долових у него някаква тъга, която се засили, докато разгръщах разказа си. Когато приключих, той извади от сакото си хаванска пура и я запали, образувайки облак дим, който заплашваше да погълне цял Париж.
– Знаете ли как се запознах с Жулиан?
Поклатих глава.
– В младежките ми години работехме заедно в едно второразредно издателство. Това беше преди да разбера, че тоя бизнес със смъртта има много по-голямо бъдеще от литературата. Аз бях един от търговските агенти и излизах да продавам нещата, които публикувахме – предимно боклуци. Каракс работеше при нас на заплата, пишейки разкази на ужасите. Колко пури като тази сме изпушили в кафенето под издателството посред нощ, докато гледахме как момите за женене минават край нас... Какви времена бяха! Не бъдете глупав и не остарявайте, че старостта не носи нито благородство, нито знание, нито лайно на клечка, което да си струва. Мисля, че последното е израз от вашата страна, който съм чувал от Жулиан и го намирам за много сполучлив.