Минути по-късно пътуваха мълчаливо в черния пакард по дъждовните мадридски улици. Седнала на задната седалка, Алисия наблюдаваше шпиловете, куполите и статуите по корнизите на сградите на „Гран Виа“. Колесници с ангели и стражи от почернял камък гледаха зорко от висините. От оловносивото небе сякаш се спускаха лъкатушни рифове от мрачни исполински сгради, струпани една до друга, които ѝ приличаха на вкаменени създания, погълнали цели градове. В подножието им навесите на големите театри, витрините на кафенетата и луксозните магазини проблясваха под завесата на дъжда. Рояк от хора, мънички точици, чийто дъх изпускаше пàра, сновяха по тротоарите с чадъри в ръце. В такива дни, каза си Алисия, човек започва да разсъждава като добрия стар Маура и да вярва, че мракът на хотел „Испания“ е плъзнал из цялата страна, без да остави дори лъч светлинка.
3
– Да поговорим за новия оперативен работник, който ми предлагате. Казва се Грис, нали?
– Алисия Грис.
– Алисия? Нима е жена?
– Това проблем ли е?
– Не знам. Би ли могло да бъде? Чувал съм да я споменават неведнъж, но винаги просто като Грис. Нямах идея, че става дума за жена. Някои хора биха могли да оспорят този избор.
– Вашите началници?
– Нашите началници, Леандро. Не можем да си позволим втора грешка като онази с Ломана. В „Ел Пардо“ започват да се изнервят.
– С цялото ми уважение, единствената грешка беше, че не ми обяснихте ясно и от самото начало за какво ви е нужен човек от моето звено. Да бях знаел за какво иде реч, щях да избера друг кандидат. Рикардо Ломана не беше подходящ за такава задача.
– В тия работи не определям аз правилата, нито пък контролирам информацията. Всичко се спуска отгоре.
– Разбирам.
– Разкажете ми за Грис.
– Госпожица Грис е на двайсет и девет години; през последните дванайсет е работила за мен. Сираче от войната. Изгубила родителите си едва осемгодишна. Израснала в „Рибас“, едно сиропиталище в Барселона, от което я изгонили на петнайсетгодишна възраст по дисциплинарни съображения. Две години оцелявала на улицата, работейки за един черноборсаджия и дребен престъпник на име Балтасар Руано, който ръководеше банда малолетни крадци, докато не беше спипан от Гражданската гвардия и екзекутиран в Кампо де ла Бота като мнозина други.
– Чувал съм за Грис, че е...
– А, онова не е проблем. Тя умее да се грижи сама за себе си и ви уверявам, че никак не е беззащитна. Била е ранена през войната, по време на бомбардировките над Барселона. Това никога не ѝ е пречело да изпълнява задълженията си. Алисия Грис е най-добрият оперативен работник, когото съм наемал за двайсет години служба.
– Тогава защо не се появи в уречения час?
– Разбирам недоволството ви и отново ви моля за извинение. Алисия понякога е малко опърничава, но в нашата работа почти всички изключителни професионалисти са такива. Преди месец имахме рутинно разногласие във връзка с един случай, по който тя работеше. Временно я отстраних от служба и ѝ спрях заплатата. Като не се появи навреме на срещата, тя посвоему ми дава да разбера, че още ми е сърдита.
– Връзката ви, ако позволите да отбележа, изглежда по-скоро лична, отколкото професионална.
– В моята област едното не може без другото.
– Безпокои ме това незачитане на дисциплината. В този случай не бива да има повече грешки.
– И няма да има.
– Дано да е така, защото тук са заложени главите ни. И вашата, и моята.
– Оставете нещата на мен.
– Разкажете ми още нещо за Грис. Какво я прави толкова специална?
– Алисия Грис вижда онова, което останалите не забелязват. Умът ѝ работи по различен начин. Там, където всички виждат затворена врата, тя вижда ключ. Там, където другите изгубват дирята, тя я намира. Дарба, тъй да се каже. А най-хубавото е, че никой не може да предвиди действията ѝ.
– Така ли е успяла да разреши тъй наречения „случай с куклите в Барселона“?
– Восъчните булки. Това беше първият случай, който ѝ възложих.
– Винаги съм се чудел дали е вярно онова за провинциалния губернатор...
– Цялата работа се случи преди доста години.
– Но нали имаме време, докато чакаме госпожичката?
– Разбира се. Беше през 47-а година. Тогава бях назначен в Барселона. Съобщиха ни, че през последните три години полицията е открила на различни места в града поне седем трупа на млади жени. Някои седели на пейки в парка, други били оставени на трамвайни спирки или в кафенета на „Паралело“... Една дори била намерена коленичила в изповедалнята в църквата на „Пласа дел Пино“. Всички били идеално гримирани и облечени в бяло. В телата им нямало дори капчица кръв и миришели на камфор. Изглеждали като восъчни кукли, оттук дойде и името на случая.