– Беше ли установена самоличността им?
– Никой не бе съобщил за изчезването им, затова полицията реши, че са проститутки – подробност, която се потвърди впоследствие. Минаха месеци, без да се появи нов труп, и барселонската полиция закри случая.
– И тогава изникна още една...
– Точно така. Маргарита Майофрè. Намериха я седнала в едно кресло във фоайето на хотел „Ориенте“.
– И тази Маргарита е била момичето на...
– Маргарита Майофре работеше в един публичен дом с известна класа на улица „Елисабетс“, където на доста високи цени се задоволяваха особени, тъй да се каже, наклонности. Разчу се, че тогавашният провинциален губернатор бил редовен клиент на заведението и покойницата била негова любимка.
– По каква причина?
– Изглежда, че Маргарита Майофре успявала да остане в съзнание по-дълго време въпреки специалното внимание, което ѝ оказвал губернаторът, затова я предпочитал пред другите.
– Виж го ти!
– И тъй, във връзка с това разследването бе подновено и поради деликатното естество на темата се озова в моите ръце. Алисия току-що бе започнала да работи за мен и аз ѝ възложих случая.
– Не беше ли твърде шокиращ за едно младо момиче?
– Алисия съвсем не беше обикновено момиче, а и не страдаше от особена впечатлителност.
– И как приключи случаят?
– Приключи доста бързо. Алисия прекара няколко нощи под открито небе, наблюдавайки входовете и изходите на основните бордеи в Равал. Така установила, че при рутинна проверка клиентите най-често се изнизвали през някоя тайна врата, а някои от момичетата или момчетата, работещи там, правели същото. Алисия решила да ги проследи. Те се криели от полицията във входове, кафенета, дори и в канавките. Повечето били залавяни и откарвани в ареста, където прекарвали нощта и преминавали през някои изпитания, които в случая не са важни. Други обаче успявали да надхитрят полицията. Те винаги се озовавали на едно и също място – на пресечката на улица „Хоакин Коста“ и улица „Пеу де ла Креу“.
– Какво имаше там?
– На пръв поглед нищо особено. Два склада за зърнени храни. Бакалница. Гараж. И един тъкачен цех, чийто собственик, някой си Руфат, неведнъж бе имал търкания с полицията заради склонността си да подлага на телесни наказания някои от работничките си, една от които бе изгубила едното си око. Освен това Руфат се оказа редовен клиент на заведението, в което работела Маргарита Майофре преди изчезването си.
– Значи малката работи бързо.
– Да, и затова първото, което направи, бе да изключи Руфат, който беше грубиян, но нямаше друга връзка със случая освен това, че бе посещавал едно заведение, намиращо се на няколко пресечки от цеха му.
– И какво стана тогава? Ново начало?
– Алисия винаги казва, че нещата не следват привидната логика, а вътрешната.
– И каква логика, според нея, може да има в един такъв случай?
– Онази, която тя нарича логика на симулацията.
– Тук вече изгубих нишката, Леандро.
– Накъсо, Алисия смята, че всичко, което се случва в обществото, в обществения живот, е инсценировка, симулация на онова, което се опитваме да представим за действително, макар че не е.
– Това намирисва на марксизъм.
– Не се бойте, Алисия е най-скептичният човек, когото познавам. Според нея всички идеологии и догми, без разлика, са възпаления на мисълта. Симулации.
– Още по-лошо. Не зная защо се усмихвате, Леандро. Не виждам нищо смешно. Тази госпожица ми се нрави все по-малко. Навярно поне е хубава.
– Не ръководя агенция за стюардеси.
– Не се сърдете, Леандро, казах го на шега. И как завърши историята?
– След като изключи Руфат от кръга на заподозрените, Алисия започна да бели люспите на лука, както тя се изразява.
– Това ще да е друга от нейните теории?
– Според Алисия всяко престъпление е като глава лук: трябва да срежеш многото слоеве, за да видиш какво се крие вътре, и междувременно да пролееш някоя и друга сълза.
– Леандро, понякога се чудя що за фауна вербувате.
– Работата ми е да намирам подходящия инструмент за всяка задача. И да го поддържам добре наточен.
– Внимавайте да не се порежете някой ден. Но продължете с тази история за лука, хареса ми.
– И тъй, белейки люспите на всяко от заведенията, намиращи се в пресечката, където изчезналите били видени за последен път, Алисия установи, че гаражът е собственост на Благотворителния дом.
– И пак стигна до мъртва точка.
– В случая мъртва е ключовата дума.
– Отново изгубих нишката.
– В този гараж се помещаваха част от катафалките на града, а имаше и склад за ковчези и скулптури. В ония години за общинските погребални услуги все още отговаряше Благотворителният дом и по-голямата част от нисшия персонал, от гробарите до носачите, често бяха изоставени от Бога хора: сираци, осъждани, просяци и прочие. Накратко, злочести души, озовали се там, защото си нямаха никого на този свят. Използвайки многобройните си умения, Алисия си издейства да я наемат като машинописка в административния отдел на службата. Не след дълго откри, че в нощите на полицейските проверки някои момичета от близките бордеи се криели в гаража на погребалното бюро. Винаги лесно успявали да убедят някого от работещите там нещастници да ги пусне да се скрият в някоя катафалка, за което му се отплащали със своите услуги. Щом опасността преминела и щенията на благодетеля бъдели задоволени, момичетата се връщали на работното си място преди изгрев слънце.