– Тези от Монжуик имат на плика печат, който се поставя като маркировка в канцеларията на затвора, преди да бъдат извозени.
– Кореспонденцията на затворниците не се ли преглежда? – попита Алисия.
– На теория – да. На практика обаче, както потвърдиха самите отговорни лица, това се прави само в определени случаи. Тъй или иначе, никой не знаеше някога да са били откривани заплашителни писма, адресирани до министъра. Възможно е също така, поради неясния характер на посланията, цензорите на затвора да не са ги сметнали за важни.
– Ако Салгадо е имал един или повече съучастници навън, възможно ли е те да са му връчвали писмата, за да ги изпраща от затвора?
– Възможно е. Салгадо е имал право на едно лично посещение месечно. От друга страна, в това няма никаква логика. Много по-лесно би било писмата да се изпращат по обичайния ред, вместо да се рискува да бъдат засечени от цензорите на затвора – каза Хил де Партера.
– Освен ако не са искали специално да оставят доказателство, че писмата са били изпращани тъкмо оттам – вметна Алисия.
Хил де Партера кимна в знак на съгласие.
– Едно нещо не ми е ясно – продължи тя. – Ако Салгадо е прекарал цялото това време в Монжуик и е бил освободен едва преди две години, вероятно е излежавал максималната присъда от трийсет години. Защо са го пуснали?
– Не само на вас, на никого не му е ясно. Всъщност Себастиан Салгадо трябваше да лежи поне още десет години, когато най-неочаквано бе помилван със заповед, подписана от държавния глава. Нещо повече: въпросната амнистия бе издействана с ходатайството на министър Валс.
Алисия чак прихна от изумление. Хил де Партера я изгледа сурово.
– Защо Валс би направил нещо такова? – попита Леандро, за да спаси положението.
– В разрез с нашите съвети и твърдейки, че разследването не дава очакваните резултати, министърът прецени, че освобождаването на Салгадо може да доведе до разкриване на самоличността и местонахождението на участниците, свързани със заплахите и предполагаемите покушения срещу живота му.
– Ваше Превъзходителство нарича тези събития предполагаеми... – вметна Алисия.
– Нищо в тази история не е ясно – отсече Хил де Партера. – Това не означава, че имам или че трябва да имаме съмнения относно думите на министъра.
– Разбира се. Що се отнася до освобождаването на Салгадо, то даде ли резултатите, които министърът очакваше? – попита Алисия.
– Не. След като напусна затвора, го поставихме под денонощно наблюдение. Първата му работа била да наеме стая в долнопробен хотел в китайския квартал, за която платил аванс за един месец. Освен това ходел всеки ден на Северната гара, където с часове гледал шкафовете за съхранение на багаж във фоайето, а от време на време посещавал и една антикварна книжарница на улица „Санта Ана“.
– „Семпере и синове“ – промълви Алисия.
– Точно така. Знаете ли я?
Алисия кимна.
– Нашият приятел Салгадо като че ли не отговаря на профила на обичайния читател – прецени Леандро. – Знаем ли какво е очаквал да намери в шкафовете на гарата?
– Подозирахме, че там е държал скрита някаква плячка от престъпленията си, извършени преди залавянето му през 1939 г.
– Потвърди ли се това подозрение?
– На втората седмица след освобождаването му Салгадо посетил за последен път книжарница „Семпере и синове“, след което се запътил към Северната гара, както правел всеки ден. Този път обаче, вместо да седне във фоайето и да наблюдава шкафовете, отишъл до един от тях и пъхнал ключ в ключалката. Извадил от шкафа един куфар и го отворил.
– Какво съдържал куфарът? – попита Алисия.
– Въздух – заяви Хил де Партера. – Абсолютно нищо. Каквото и да е криел вътре, вече го нямало. Барселонската полиция се канела да го арестува на излизане от гарата, но Салгадо изведнъж рухнал под дъжда. Агентите били забелязали, че щом излязъл от книжарницата, двама нейни служители го проследили до гарата. Щом Салгадо паднал на земята, единият от тях коленичил за миг до него, после си тръгнал оттам. Когато полицията стигнала до Салгадо, той вече бил мъртъв. Това би могло да е случай на божествено възмездие – ограбеният крадец и прочие, но аутопсията разкри следи от убождания в гърба и дрехите, както и остатъци от стрихнин в кръвта.
– Възможно ли е да са били двамата служители на книжарницата? Съучастниците се отървават от примамката, защото вече не им е необходима, или защото се чувстват застрашени, откривайки, че полицията ги държи под наблюдение.
– Това беше една от теориите ни, но я отхвърлихме. Всъщност всеки, който е бил на гарата, е имал възможност да убие Салгадо, без жертвата да разбере какво се случва. Полицаите, които наблюдавали внимателно двамата служители на книжарницата, не забелязали никакъв пряк контакт между тях и Салгадо, докато последният не се строполил на земята, по всяка вероятност вече мъртъв.