– А възможно ли е да са му инжектирали отровата в книжарницата, преди да тръгне към гарата? – попита Леандро.
Този път Алисия отговори на въпроса.
– Не. Стрихнинът действа много бързо, особено при човек на такава възраст и в такова здравословно състояние, в каквото навярно е бил след двайсет години в зандана. Между убождането и настъпването на смъртта не биха могли да изминат повече от една-две минути.
Хил де Партера я погледна с едва сдържано одобрение.
– Така е – потвърди той. – Най-вероятно в този ден на гарата е имало още някой, останал незабелязан от агентите, който е решил, че е дошло време да се отърве от Салгадо.
– Какво знаем за двамата служители на книжарницата?
– Единият се казва Даниел Семпере и е син на собственика. Другият отговаря на името Фермин Ромеро де Торес, чиито следи в регистъра са доста неясни и подсказват за подправени документи. Може би става дума за фалшива самоличност.
– Каква връзка имат тези хора със случая и какво са правели на гарата?
– Това не можа да се установи.
– Не бяха ли разпитани?
Хил де Партера поклати глава.
– Не бяха – отново по изрично нареждане на министър Валс и в разрез с нашата преценка.
– А какво стана с теорията за евентуалните съучастници на Салгадо?
– Стигна до задънена улица.
– Може би сега министърът ще си промени мнението и ще даде разрешение да...
Хил де Партера отново показа вълчата си усмивка на врял и кипял полицай.
– Ето че стигаме до най-важното. Точно преди девет дни, в ранното утро на деня след маскения бал, устроен в неговата резиденция в Сомосагуас, дон Маурисио Валс е напуснал дома си с кола, придружаван от шефа на личната си охрана, Висенте Кармона.
– Напуснал ли? – попита Алисия.
– Оттогава никой не го е виждал, нито е получавал някаква вест от него. Изчезнал е безследно от лицето на земята.
В салона надвисна тежко мълчание. Алисия потърси погледа на Леандро.
– Хората ми работят неуморно, но до момента не разполагаме с нищо. Качвайки се в онази кола, Маурисио Валс сякаш се е изпарил...
– А оставил ли е бележка или някакъв знак, който да подсказва накъде може да се е отправил?
– Не. Засега разглеждаме теорията, че министърът – незнайно как – е разбрал най-сетне кой му изпраща заплашителните писма и е решил да му се противопостави на свой риск с помощта на доверения си телохранител.
– И може би е попаднал в капан – допълни Леандро. – „Входът на лабиринта“.
Хил де Партера закима в знак на съгласие.
– Откъде можем да сме сигурни, че министърът не е знаел от самото начало кой му изпраща тези писма и защо? – намеси се отново Алисия.
Както Леандро, така и Хил де Партера я изгледаха осъдително.
– Министърът е жертва, а не заподозрян – тросна се директорът. – Не бъркайте нещата.
– Как можем да ви помогнем, драги приятелю? – попита го Леандро.
Събеседникът му пое дълбоко дъх и не отговори веднага.
– Моето ведомство разполага с ограничени методи. По отношение на тази история ни държаха в затъмнение, докато не стана прекалено късно. Признавам, че може да сме допуснали грешки, но правим всичко възможно да разрешим проблема, преди да е станал публичен. Някои от началниците ми смятат, че вашето звено, предвид естеството на случая, може да внесе допълнителен елемент в разследването, който да ни помогне да разрешим въпроса час по-скоро.
– Вие също ли вярвате в това?
– Ако трябва да съм честен, Леандро, вече не зная в какво или на кого да вярвам. Но в едно нещо нямам и капка съмнение: ако не открием министър Валс здрав и читав в най-кратък срок, Алтеа ще отвори кутията на Пандора и ще възложи задачата на вашия стар приятел Ендая. А нито вие, нито аз искаме това.
Алисия хвърли въпросителен поглед към Леандро, но той само поклати леко глава. Хил де Партера издаде тих горчив смях. Очите му изглеждаха налети с кръв – или може би с черно кафе – и имаше вид на човек, който цяла седмица не е спал повече от два часа на нощ.
– Разказвам ви всичко, което знам, но нямам представа дали и на мен са ми казали цялата истина. По-ясни сведения не мога да ви дам. Работим слепешком от девет дни насам и всеки изминал час е изгубено ценно време.
– Смятате ли, че министърът все още е жив? – попита Алисия.
Хил де Партера сведе поглед и дълго мълча.
– Длъжен съм да мисля, че е жив и че ще го открием невредим, преди работата да се разчуе или да ни отнемат случая.