– И ние сме с вас – подкрепи го Леандро. – Не се съмнявайте, че ще направим всичко възможно, за да ви помогнем в разследването.
Хил де Партера кимна, като гледаше Алисия с противоречиви чувства.
– Ще работите с Варгас, един от моите хора.
Алисия се поколеба за миг. Потърси с поглед подкрепата на Леандро, но началникът ѝ се взираше с престорен интерес в чашата си с кафе.
– Моите уважения, господине, но аз винаги работя сама.
– Ще работите с Варгас и този въпрос не подлежи на обсъждане.
– Разбира се – съгласи се Леандро, правейки се, че не забелязва пламналия поглед на Алисия. – Кога можем да започнем?
– Вчера.
По знак на директора един от агентите му се приближи и му подаде обемист плик. Хил де Партера го остави на масата и се изправи, без да крие нетърпението си да се махне от тази трапезария.
– Всички подробности са в досието. Дръжте ме в течение.
Той се ръкува с Леандро и си тръгна с решителна крачка, като едва удостои с поглед Алисия.
Видяха го как се отдалечава през просторната трапезария, следван от хората си. После седнаха отново и помълчаха няколко минути. Алисия се взираше в пространството, а Леандро наряза старателно един кроасан, намаза го с масло и ягодов мармалад и го изяде бавно, притворил очи от наслада.
– Благодаря за подкрепата – каза най-сетне Алисия.
– Недей така. Доколкото зная, Варгас е способен човек. Ще ти хареса, пък може и да научиш нещо.
– Каква съм късметлийка! Кой е той?
– Ветеран от корпуса. Беше от тежката категория. От известно време е минал в запаса – види се, поради разногласия с Главното управление. Имало е някаква случка, разправят.
– Значи е изпаднал тип? Толкова малко ли струвам, че не заслужавам придружител от класа?
– Класа той си има, в това не се съмнявай. Просто предаността му и вярата му в Движението неведнъж са били поставяни под съмнение.
– Едва ли очакват, че аз ще го върна в правия път.
– Единственото, което очакват, е да не вдигаме шум и да не ги изложим.
– Каква прелест!
– Можеше да бъде и по-лошо – заключи Леандро.
– По-лошо сигурно означава да поканят „вашия стар приятел“, въпросния Ендая?
– Между другото и това.
– Кой е този Ендая?
Леандро извърна поглед.
– Не ти трябва да знаеш.
Възцари се продължително мълчание, което Леандро използва, за да си налее още една чаша кафе. Имаше противния навик да пие кафе, като държеше чинийката на чашата с една ръка под брадичката си и сърбаше на малки глътки. В дни като този почти всичките му навици, които Алисия знаеше наизуст, ѝ изглеждаха противни. Забелязал погледа ѝ, Леандро ѝ се усмихна благосклонно и бащински.
– Ех, ако погледите можеха да убиват – рече той.
– Защо не казахте на директора, че напуснах преди две седмици и вече не съм на служба?
Леандро остави чашата на масата и избърса устни със салфетката.
– Не исках да те поставям в неудобно положение, Алисия. Позволявам си да ти припомня, че не сме клуб за настолни игри и че при нас човек не може да постъпи или да напусне само с обикновено заявление. Неведнъж сме водили този разговор и аз, откровено казано, се чувствам засегнат от твоето отношение. Понеже те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш, и високо те ценя, ти дадох две седмици отпуск, за да си починеш и да помислиш за бъдещето си. Разбирам, че си уморена. И аз съм уморен. Разбирам, че това, което правим, понякога не ти е по сърце. И при мен е същото. Но това е нашата работа и нашият дълг. Ти знаеше как стоят нещата, когато влезе в звеното.
– Когато влязох, бях на седемнайсет години. И не го направих за удоволствие.
Той се усмихна като учител, гордеещ се с най-умния си ученик.
– Ти си стара душа, Алисия. Никога не си била на седемнайсет години.
– Бяхме се разбрали, че ще напусна. Това беше договорката ни. Две седмици не променят нищо.
Усмивката на Леандро изстиваше като кафето му.
– Направи ми тази последна услуга и после ще си свободна да правиш каквото поискаш.
– Не.
– Нуждая се от теб, Алисия. Не ме карай да те моля или да те принуждавам.
– Прехвърлете задачата на Ломана. Сигурна съм, че умира от желание да трупа точки.
– Ето че стигнахме и до тази тема. Никога не съм разбирал какъв е проблемът между Рикардо и теб.
– Несъвместимост на характерите – подсказа Алисия.
– Впрочем Рикардо Ломана е човекът, когото пратих да помага на полицията преди седмици, а тя още не ми го е върнала. Сега разправят, че е изчезнал.
– Де тоя късмет! Къде се е запилял?
– Изчезването предполага да не разкриваш местонахождението си.
– Ломана не е от тия, дето изчезват. Ако не дава признаци на живот, трябва да има някаква причина за това. Открил е нещо.