– И аз мисля така, но докато не получим вест от него, можем само да правим догадки. А не за това ни плащат.
– И за какво ни плащат?
– За да решаваме проблеми. А този проблем е много сериозен.
– А не бих ли могла и аз да изчезна?
Леандро поклати глава и я изгледа продължително с престорена скръб.
– Защо ме мразиш, Алисия? Не бях ли като баща за теб? Не бях ли добър приятел?
Алисия погледна наставника си. Стомахът ѝ се бе свил на топка и не намираше подходящи думи. От две седмици се мъчеше да прогони Леандро от мислите си, но сега, седнала пред него под големия купол на „Палас“, се чувстваше отново като онази нещастна хлапачка, която едва ли щеше да доживее до двайсетте си години, ако той не я беше измъкнал от пропастта.
– Не ви мразя.
– Може би мразиш себе си, работата, която вършиш, хората, на които служиш, и цялата тази мерзост, която ни заобикаля и полека ни скапва отвътре с всеки изминал ден. Разбирам те, защото и аз съм минал по същия път.
Леандро ѝ се усмихна отново с онази своя топла, всеопрощаваща усмивка. Сложи ръката си върху нейната и я стисна здраво.
– Помогни ми да разреша този последен случай и ти обещавам, че после ще можеш да си тръгнеш. Да изчезнеш завинаги.
– Просто така?
– Просто така. Имаш думата ми.
– Каква е уловката?
– Няма уловка.
– Винаги има уловка.
– Този път не. Дори и аз не мога да те задържа завинаги, ако ти не искаш да си при мен. Колкото и да ми е мъчно.
Леандро ѝ протегна ръка.
– Е, приятели ли сме?
След кратко колебание Алисия му подаде своята ръка. Той я поднесе към устните си и я целуна.
– Ще ми липсваш, когато всичко това приключи – рече Леандро. – И аз ще ти липсвам, макар че сега виждаш нещата другояче. Двамата сме добър екип.
– Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.
– Мислила ли си какво ще правиш после?
– Кога?
– Когато бъдеш свободна. Когато изчезнеш, както ти казваш.
Алисия сви рамене.
– Не съм мислила.
– Смятах, че съм те научил да лъжеш по-добре, Алисия.
– Може би не ме бива за друга работа – отбеляза тя.
– Винаги си искала да пишеш... – загатна Леандро. – Една нова Лафорет12?
Алисия си придаде равнодушно изражение. Мъжът се усмихна.
– Ще пишеш ли за нас?
– Не. Естествено, че не.
Леандро направи утвърдителен жест.
– Сама знаеш, че няма да е добра идея. Ние действаме в сянка, без да се излагаме на показ. Това е част от работата, която вършим.
– Разбира се, че го знам. Излишно е да ми го напомняте.
– Жалко, защото имаш много истории за разказване, нали?
– Да видя свят – промълви изведнъж Алисия.
– Моля?
– Бих искала да пътувам и да видя свят. Да намеря своето място под слънцето, ако изобщо има такова място.
– Сама ли?
– Нима ми трябва друг?
– Вероятно не. За създания като нас самотата може да бъде най-добрата компания.
– На мен поне ми подхожда.
– Някой ден ще се влюбиш.
– Какво хубаво заглавие за болеро!
– Май е време да се размърдаш. Ако не се заблуждавам, Варгас вече чака отвън.
– Цялата работа е грешка.
– Алисия, за мен това вмешателство е още по-неприятно, отколкото за теб. Ясно като бял ден е, че ни нямат доверие. Бъди дипломатична и не стряскай човека. Направи го заради мен.
– Винаги съм дипломатична. И никого не стряскам.
– Знаеш какво имам предвид. Освен това няма да се състезаваме с полицията. Няма дори да се опитваме. Те си имат своето разследване, своите методи и процедури.
– Какво да правя аз тогава? Да се усмихвам и да раздавам захаросани бадеми?
– Искам да правиш онова, което умееш. Да забележиш онова, което полицаите ще пропуснат. Да следваш инстинкта си, а не процедурата. Да направиш всичко, което те няма да направят, защото са полицаи, а не са моята Алисия Грис.
– Това комплимент ли е?
– Да, а също и заповед.
Алисия взе плика с досието от масата и се надигна. Леандро забеляза, че се хвана за хълбока и стисна устни, за да прикрие болката.
– Колко вземаш? – попита я той.
– През последните две седмици – нищо. По две хапчета сегиз-тогиз.
Леандро въздъхна.
– Много пъти сме го обсъждали, Алисия. Добре знаеш, че не бива да правиш това.
– Да, но го правя.
Наставникът ѝ измърмори нещо под сурдинка.
– Ще наредя да ти изпратят довечера четиристотин грама в хотела.
– Не.
– Алисия...
Тя се обърна и си тръгна, без да куца, като хапеше устни и преглъщаше болката и гневните си сълзи.
6
Когато Алисия излезе от „Палас“, пороят беше спрял и от паважа се вдигаше пàра. От облачния небосвод се спускаха големи снопове светлина, които пронизваха центъра на Мадрид като прожектори, претърсващи затворнически двор. Един от тях падаше върху „Пласа де лас Кортес“, осветявайки каросерията на един форд, паркиран на няколко метра от входа на хотела. На капака на автомобила се бе облегнал мъж с посребрени коси и черно палто, който пушеше цигара и наблюдаваше спокойно преминаващите хора. Алисия прецени, че е на петдесетина бурно изживени години, но изглеждаше добре за възрастта си и със завидна мускулатура. Имаше солидната осанка на човек, който успешно е преминал през военната служба и рядко се задържа на бюро. Мъжът извърна поглед към Алисия, сякаш я бе подушил във въздуха, и ѝ се усмихна като филмов идол.